Оттатък червените керемиди на ресторанта се протяга светлокафява долина. Зад нея се вижда немного висока планинска верига — сива, но многолико сива, в безкрай оттенъци: пепеляво, графитно, мукавено, котешко, лавандулово. Такава красота те кара да се разплачеш. Ако сме кристали, ще зазвъним. Усиленият глас продължава: „Двайсет… трийсет…“ Децата започват да се препират. Стига толкова слънце. Време е да се разузнае положението.
Съпругата заявява, че е по-добре с главоболието, на ще остане в стаята да си удари един шампоан. Следва разходка на женения мъж с децата от паркинга към главната улица. Жегата от плочника се разстила около пищялките. Високопланинското слънце остро обагря с тънък варак от великолепие оранжевите реклами на „Рексал“, червените стрелки на паркинг-автоматите, розовите шорти на момичетата, чиито загорели гърбове деликатно се кръстосват от връвчиците на миниатюрни сутиени, останалите от войската зелени ризи, нахлузени и от свръхмускулести младежи, и от примигващи прегънати старчета. Тези местни хора плуват в своята стихия. Обичате ги, защото са тук. И за какво друго да ги обичате? Те се просмукват през вас. И за да добиете отново плът, влизате в магазин и купувате нещо. Откривате, че градът предлага пощенски картички с изгледи от себе си. Той се е осъзнал, станал е комерсиален, предприемчив. Пълен е с магазини за спортни стоки, тези истински оръжейни складове в битката срещу природата — въдици, щеки, ловни пушки, сгъваеми салове, палатки, раници, изсушени чрез дълбоко замразяване плодове в алуминиеви опаковки, маскарадно оперение на изкуствени рибарски мухи в пластмасови капсули, ракети за тенис, тенис-фланели и топки за тенис с шоколадов цвят. Момчетата са във възторг, на момичетата им е скучно. Купувате пет пощенски картички, малко изсушени круши за утрешното пътешествие през пустинята и излизате. На нажежения паваж сандалите на по-малката ви дъщеря се разпадат. Молила ви е за нови всеки ден. Косицата й е още мокра от басейна в мотела. Завеждате я в магазин за обувки. Продавачът тържествено я поставя да седне и мери крака й. Учудвате се как ръката му се унижава да докосне мръсното голо краче на чуждото дете. Уви! Тя не харесва това, което й е по мярка, а онова, което харесва, го няма в нейната мярка. Изразявате съжаление и си тръгвате. Пресичайки опасната магистрала, хващате я за ръка — сега сте по-нежен, след като сте видели нелепостта на другите. От другата страна на улицата, на малък площад, чиято безличност се вижда от последователните разширения на платното, вместо паметник стои стар фургон с чергило. Мислите си за онези отдавна мъртви неизвестни, онези упорити ята от същински ангели, които са дръзнали да прекосят тази нечовешки величествена земя без шосета, без климатични инсталации, дори без (един поглед отдолу ще потвърди) амортисьори, подхвърляни и скърцащи на всеки инч, за да се озоват тук и да създадат този град, в който фургонът се е превърнал в (откривате с едно надзърване вътре) яма за празни кутии от бира „Полярна мечка“, диетична пепси-кола и сок „Планинска роса“.
Америка е един грандиозен заговор, чиято цел е да ви направи щастливи.
Може и друго: да се качите на колата пред мотела и да тръгнете из страничните улици — дървена църква, тухлено първоначално училище с баскетболни пикети върху едно асфалтово езерце, къщите на разстояние една от друга, в правоъгълни дворове и твърде чисти на вид. В тукашния високопланински въздух има нещо стерилизиращо. Тревните площи изглеждат напоени като игрище за голф. Живописно контрастират с пространствата занемарени, изгорели до сено ливади. Със своите праволинейни, колебливо светнали фасади къщите се мъчат нещо да ви кажат — дума, която чакате с нетърпение: няма да се спрете цял живот, додето най-сетне не я чуете. Но децата скучаят и се примолват да се връщат „у дома“. Дом тук е мотелът.
От миенето косата на жена ви е бухнала, уханна. Басейнът е вече изоставен и ви се струва леден. От планината са се плъзнали сенките на вечерта. По цял свят слънцето залязва на запад. Сивата верига на изток, напомняща сложно извита кост, се грее на светлината. Къде ще ядем? Обсъждате въпроса. Децата настояват за някое чисто място, където набързо ще хапнат по едно кюфте в хлебче, където масите са пресовани от формика, а измитите неутрални витрини следят потока на уличното движение, който здраво ги свързва с бъдещето. Вие и жена ви искате нещо по-уютно, с местна атмосфера и да има алкохол. Вероятно надделяват децата, настанявате се там и замислен гледате през витрината. Това е то Америка: едно царство на кюфтетата в хлебче, една-единствена кухня под божието небе, неделима, с туршия и пържени картофи за всички. Без тъмни очила всичко, което виждате през измитите стъкла, е като измито с белина. Те са били на очите ви през целия ден и са придавали на пейзажа, през който се е движил автомобилът, неестествения блясък на пощенска картичка, синьото небе е било боядисано в кобалт, а пурпурните плата и оранжевите скали сякаш са били оцветени с пастел от художник, който боязливо продава лошите си портрети на селски панаир.