„Това се случило в Москва, на Разгуляй, там в един светски «печиз» често се отбивал граф Потоцки. Бил юноша, силен момък.“
„По-полека, по-полека“ — молят слушателите.
„Ро̀манистът“ забавя темпото на разказа. Той обикновено разправя до пълно изнемогване, понеже докато не заспи поне един слушател се смята за неприлично разказът да бъде прекъснат. Отсечени глави, пачки долари, скъпоценни камъни, намерени в стомаха или в червата на някоя великосветска „фуста“ се редуват в разказа.
Най-сетне „ро̀манът“ свършва, останалият без сили „ро̀манист“ изпълзява на мястото си, удовлетворените слушатели просват разноцветните си памучни одеяла — необходимата битова принадлежност на всеки уважаващ себе си апаш…
Такъв е „ро̀манът“ в затвора. Но в лагера той е друг.
Затворът и трудовият лагер са различни неща, които нямат почти нищо общо по психологическото си съдържание, въпреки общите на пръв поглед черти. Затворът стои много по-близо до обикновения живот, отколкото лагерът.
Онзи почти винаги любителски литературен оттенък, който носи заниманието „ро̀манист“ за „балъка“ в затвора, внезапно придобива трагичен, зловещ отблясък.
Като че ли всичко си е както преди. Същите възложители-апаши, същите вечерни часове за разкази, същата тематика. Но тук „ро̀маните“ се разправят за къшей хляб, за „чорбица“, сипана в канчето от консервена кутия.
„Ро̀манистите“ тук бяха предостатъчно. За този къшей хляб, за чорбата претендираха десетки гладни хора и имаше случаи, когато полумъртвият „ро̀манист“ падаше в несвяст от глад по време на разказа. За да се избегнат подобни случаи, стана обичай поредният „ро̀манист“ да получава чорбица преди да „фрасне“. Този разумен обичай се закрепи.
В многолюдните лагерни „изолатори“ — подобия на затвори в затворите — раздаването на храната обикновено се ръководеше от криминалните. Администрацията нямаше как да се бори с това. Те първо засищаха своя глад и едва тогава останалите обитатели на бараката сядаха да ядат.
Огромната барака с пръстен под е осветена от „бензинка“ — газениче.
Всички освен апашите са работили цял ден, прекарали са много часове в ужасен студ. „Ро̀манистът“ иска да се стопли, спи му се, ляга му се, сяда му се, но още повече от сън, топлина и покой му се иска да яде, да яде каквото и да било. С невероятно, фантастично усилие на волята си той мобилизира своя мозък за двучасов „ро̀ман“, за да достави удоволствие на апашите. И едва завършил криминалето, „ро̀манистът“ сърба вече изстиналата, покрита с ледена коричка „чорбица“ и лочи, облизва до дъно ламариненото канче от консервена кутия. Не му трябва лъжица — пръстите и езикът ще му свършат по-добра работа от каквато и да било лъжица.
Останал без сили, след постоянни напразни опити поне за миг да напълни с нещо изтънелия си и самоизяждащ се стомах, бившият доцент предлага услугите си като „ро̀манист“. Доцентът знае, че в случай на успех, на одобрение от страна на работодателите той ще бъде подхранван, избавен от побоите. Апашите вярват в способностите му на разказвач, колкото и да е измъчен и останал без сили. В лагерите не посрещат хората по дрехите и всеки „огън“ (красноречиво наименование на дрипльовците, облечени в парцали, със стърчащи фъндъци вата от памуклийката) може да се окаже велик „ро̀манист“.
Заслужил чорбата, а в случай на късмет и къшея хляб, „ро̀манистът“ плахо мляска в тъмния ъгъл на бараката, будейки завист сред другарите си, които не умеят да „фраскат ро̀мани“.
В случай на още по-голям успех ще почерпят „ро̀маниста“ и с махорка. Това вече е връх на блаженството! Десетки очи ще следят треперещите му пръсти, мачкащи тютюна, свиващи цигара. И ако „ро̀манистът“ с невнимателно движение изсипе на пода няколко безценни трошици тютюн, той може да се разплаче с истински сълзи. Колко ръце ще се протегнат към него, за да вземат цигарата и да му я запалят от печката — поне веднъж да поемат тютюневия дим. И не един угоднически глас ще произнесе зад гърба му тайната формула „да попушим“ или ще се възползува от загадъчния синоним на формулата: „четирийсет…“.
Ето какво представляват „ро̀манът“ и „ро̀манистът“ в лагера.
От деня на успеха „ро̀манистът“ ще бъде пазен от оскърбления, няма да позволят да бъде бит, дори редовно ще му дават допълнително ядене. Той смело иска от апашите цигара и те му оставят фасовете си — той вече е със звание на придворен, вече е с униформата на камерюнкер…
Всеки ден той трябва да е готов с нов „ро̀ман“ — конкуренцията е голяма! — и за него са облекчение вечерите, когато господарите му нямат настроение да поглъщат културна храна, да „нагъват културата“, и той може да заспи като убит. Но и сънят може да бъде прекъснат грубо, ако на апашите изведнъж им скимне да отложат някой двубой на карти (което, разбира се, става много рядко, тъй като играта на „терц“ или „щос“ е по-важна от каквито и да било „ро̀мани“).