Елин Пелин
Как съм се учил да пиша
50 години в литературата
Роден съм в селско семейство, добро семейство, но бедно. Баща ми беше прост, но твърде ученолюбив човек, сам бе се научил на грамотност. Нещо повече — още през турско време отворил в собствената си къща някакво примитивно училище, което се помещавало в сутерена. В това „училище“ се е учил и най-големият ми брат. Учител им бил някой си дядо Стоян, доведен от Камарци. Аз го помня добре, защото съм го виждал, когато не бях съвсем малък. Той беше едър българин, със здрав и юначен изглед. Хубав човек. Майка ми готвела на момчетата. Те били у нас, така да се каже, на пансион.
Аз раснах в една къща, в която имаше образовани хора, каквито по това време бяха голяма рядкост. Братята ми бяха твърде ученолюбиви и любознателни. В нашата къща се получаваха различни списания и книги. У дома се намираха „Рибният буквар“, съчиненията на Любен Каравелов и Христо Ботев, които аз разглеждах и четях с жив интерес. Баща имаше варница. Той често ходеше на пазари и продаде ли варта, все ще ни донесе по някоя книжка. Аз четях безразборно каквото ми попаднеше. Домашните често ме караха им чета. Понякога четях и на селяните, духовен мир поглъщаше цялото ми същество. Като малък с особена страст обичах да рисувам. Рисунките и картинките, които намирах по разните книжки, рисувах и прекопирвах с особена страст. Всички разправяха, че ще стана художник. Заговори се да ме пратят при един мой далечен роднина, който по това време се бе прочул като голям зограф и иконописец по черквите. Наричаха го Йото Зографина. Родителите ми искаха да ме оставят при него да работя. Но, разбира се, от мен не можа стане зограф.
Аз вече бях прочел някои книжки от Любен Каравелов, Христо Ботев и една песнопойка, която ми беше станала като настолна книга. Стихотворенията в тази песнопойка бях научи почти наизуст. В нея имаше народни песни, бунтовнически песни, които аз много обичах да чета. По подражание на тия стихотворения в мен се събуди желанието да пиша и аз почнах на ума да си съчинявам стихчета. С тях осмивах било някой съсед, било някой познат другар. Когато се записах да уча в гимназията, почнах често да ходя в Софийската градска библиотека и от сутрин до вечер четях и се занимавах с литература. Понеже рисуването ми се отдаваше, реших да се явя на изпит в тогавашното рисувално училище. Изпита издържах благополучно, но нямах абсолютно никакви препоръки и не можах да вляза в числото на приетите 40 души. Тогава започнах да се опитвам да пиша. Написах някои малки работи, които за моя голяма изненада взеха да се появяват тук и там. Така вместо художник станах писател.
Първите ми сериозни работи бяха посрещнати много добре и дори мога да кажа изключително добре. Тогава нямаше у нас много писатели. Известни писатели бяха Вазов, Влайков и Страшимиров, който се беше появил вече. Още първите ми печатани работи направиха силно впечатление, особено на учителските среди. Това ми създаде неочаквана за мене популярност. В тия години България беше пълна с нови млади хора, които се бяха заловили да просветят и образоват народа ни. Отваряха различни училища, вечерни гимназии и др. Нямаше вечеринка, на която да не се декламира или четат мои работи.
След като напуснах гимназията, аз остани без издръжка.
Баща ми не можеше много да ми помага. Помощ съм получавал от моите братя, мога да кажа, че те не са ме подкрепяли и са ми помагали в живота. Но аз си казах няма да се връщам в село, докато не стана човек. Тогава именно изкарах близо две години в голяма мизерия. Дори беше се пръснал слух че съм търсел служба за горски стражар, което, разбира се, не е вярно. През тия „гладни години“ с помощта на Васил Стоин излезе в Самоков първата ми книжка „Селска разговорка“. Това мое младежко начинание беше нещо особено. Малко по-късно попаднах в така наречената среда на „българановците“ Вестникът беше много опозиционен: тук бяха Христо Силянов, Божинов и др. Чрез тях аз постепенно се сдружих и с други хора, които по това време пишеха. Така аз започнах да се движа в една по-друга среда — все между хора на перото. Започнах да печатам и някои свои разкази. Тези, които решавах да печатам, пращах в списанието „Общо дело“ на Янко Сакъзов. В една от книжките на списанието бе напечатан разказът „Изкушение“, където се говори за изкушението на един поп. По това време не се пишеха такива работи и това дойде като нещо ново, малко по-различно от това, което пишеха другите, и затова много се хареса на читателите. Тогава вече бях прочел и някои „Летописи“ на Величков и стиховете на Димитър Бояджиев. По това време аз напечатах най-хубавите си работи, като „Вятърна мелница“, и около десетина други разказа. Тези мои напечатани работи ми създадоха добро име и аз влязох, така да се каже, в средата на писателите от онова време. Оттогава започна и моята литературна кариера. Твърде често пишех в учителския вестник „Съзнание“, и то специално за учители и училищна работа. Тогава написах и някои хуморески, които станаха много популярни и се декламираха почти на всяка вечеринка. Все по същото време написах „Гераците“, творба, над която съм работил дълго време и с много грижа. Единственият ръкопис, които аз старателно пазех бе унищожен с изгарянето музея на Вазова.