Живея с жена си, откакто започнах да конструирам церебралните апарати, значи, от няколко години. Не мога да се оплача, тя е чудесен и сръчен механик. Никога не ми е минавало през ум, че би могла дори за миг да помисли за тоя капитан, който съвсем малко се отличава от животното. А и фантазиите му, които можехме да наблюдаваме на екрана, бяха все по-примитивни и по-примитивни. На жена ми обаче й беше интересно. Не я разбирах. Да не би и за нея това все още да представлява щастие? Съвъкупляването? Дразненето на повърхностните кожни сетива? Да не би и до днес да не е разрешен проблемът от Синята планета?
— Това е ужасно! — викнах й аз и с това застраших с провал целия опит, защото наоколо беше тъмно и тихо.
— Нима не знаеш още колко работа ни чака, какво още искаме да постигнем заедно? — погледна ме с укор тя.
Пержинка отново се закашля и образът на екрана изчезна.
— Забравих да ви разкажа — той се взираше в мен с лека усмивка — една интересна случка на Алдебаран. Там открихме механична цивилизация, изчезнала по вина на роботите-двойници. Не знаете какво са роботи-двойници ли? И ние дълго не можахме да разберем. Когато се приземихме там, открихме в леговищата им само странни избелели скелети. Но за тях вече цели векове се бяха грижили собствените им копия, двойници от противния пол. Някога, в разцвета на своята цивилизация, обитателите на Алдебаран ги създали, за да избегнат трудностите при брачното съжителство. Всеки си имал жена, която фактически била самият той, само че от женски пол. А жените пък имали такива мъже. Цялото население на планетата измряло, защото не понасяли никого освен себе си и престанали да се размножават…
— И тогава вие бяхте „щастлив“? — попитах го аз.
— И тогава ми беше много мъчно като днес…
Дишането му се беше подобрило, но си оставаше неритмично и повърхностно. Това беше лош признак. Лекарите го бяха напуснали. Предадоха го на нас. Помня, че когато умираше, баща ми отиде в кабинета си и поиска да остане сам. Очаквах, че и този човек ще ни изгони, но, изглежда, ние му бяхме приятни. Преди всичко жена ми. Той я улови за ръката. Аз отдавна не го бях правил.
— Трябва да има някаква причина, за да изживеете всичко това. Имали сте много жени, а не сте били щастлив. Страхувате се, че животът ви ще свърши. Защо? Какво още не сте успели да направите, какво не сте изживели?
— Когато знае, че след две седмици ще бъде обесен, човек може отлично да се съсредоточи — тъжно се усмихна Пержинка. — Това го каза доктор Джонсън.
Не знам какво значи „обесен“, сигурно е някаква насилствена смърт. А доктор Джонсън е бил май някой от неговите астронавти. Зарадва ме поне това, че сега капитанът сам приближи до себе си нашия апарат и го постави на вестибуларната си система. Започва да действува с рефлексите си. По-добре и от котка.
Появи се детско игрище и на него деветгодишният капитан Немо. Целият отбор му се подиграва, че е допуснал да му вкарат гол. Капитанът расте и кара отбора да тича по игрището. В командата му изведнъж се озовават и неговите бъдещи противници: помощникът му, шефът му биолог, а накрая — самият аз. Жена ми избухна в смях, като видя колко смешно скачам всред тълпата на екрана. Скоро започнахме да клякаме и да залягаме в калта.
— И ти можеш да се смееш на това? — казах й сърдито аз, този път шепнешком. — Интересно ти е, че този екземпляр от нашия вид, хомо сапиенс, вижда най-голямото си щастие, мечтания рай само в това, че ще си уреди сметките с хората, които са го обидили? Този рай е за хората от първобитното общество, от времето на кръвното отмъщение. Не знам дали изобщо не трябва да преустановим опита, дали този човек си заслужава труда.
Когато видях на екрана как той започна да ми крещи, как се приближи до мен, като във въображението си ме превишаваше с цяла глава и беше много по-силен от мен, изведнъж самият аз изпитах особен страх и изключих апарата.
Немо веднага се събуди.
— Вижте какво (реших да действувам направо аз), вие се страхувате да умрете, защото не знаете какво ви чака след това. Вие мечтаете за някакъв рай, искате да бъдете „щастлив“. И така, изберете си, човече. Заради вас аз цели седмици изучавах литература. Искате ли да пиете от реката на забравата като жителите на Гърция? Искате ли амброзия или нектар? Или мечтаете за скута на германските руси богини във Валхала1. А може би както индианците след смъртта желаете да изпаднете във вечно опиянение? Можете да имате всичко, включително мед и вино. Та нали представите на вашата епоха за рая и за щастието са били толкова примитивни, че един от най-великите тогавашни философи е заявил, че човек е щастлив, когато може да се почеше, където го сърби. Искате ли да се почешете? Моля. Не разбирам какво искате. Не знам от какво се страхувате… — Сега пък аз му крещях. Бях почти толкова възбуден, колкото преди малко той от своите фантазии. А Немо вече можеше само да шепне от леглото си. Той се усмихна: