Последната, най-многобройна „рубрика“, по която бяха разстреляни сума хора, беше: „За неизпълнение на нормата“. За това лагерно престъпление разстрелваха цели бригади. Съществуваше и теоретична мотивировка. По това време в цялата страна държавният план се „спускаше“ по работните места — по фабриките и заводите. В арестантска Колима планът се спускаше до забоя, до ръчната количка, до кирката. Държавният план — това е закон! Неизпълнението му — контрареволюционно престъпление. Тези, които не го изпълняваха — заминаваха на луната!
Третият смъртоносен вихър, отнесъл повече арестантски живота, отколкото първите два, взети заедно, беше масовата смъртност — от глад, от побои, от болести. В този трети вихър огромна роля изиграха апашите, криминалните, „приятелите на народа“.
За цялата 1937 година на мина „Партизанин“ с две-три хиляди души по списъчен състав умряха двама — един волнонаемен и един затворник. Погребаха ги при един хълм. На двата гроба имаше нещо като обелиски: на волнонаемния — по-висок, на затворника — по-нисък. През 1938 година с копаенето на гробове се занимаваше цяла бригада. Камъкът и вечно замръзналата земя не желаят да приемат мъртъвците. Трябва да се пробива, да се взривява, да се изхвърля пръстта. Копаенето на гробове и „дупченето“ на проучвателни шурфове много си приличат по начина на работа, по инструментите, по материала и по „изпълнителите“. Цяла една бригада се занимаваше само с копаене на гробове, само на общи, само на „братски“, с безименни мъртъвци. По инструкция преди „погребението“ нарядчикът като представител на лагерната власт връзваше за левия глезен на мъртвеца шперплатова дъсчица с номера на „личното дело“. Заравяха ги голи — че как иначе! Златните зъби, изкъртвани също по инструкция, се вписваха в специален акт за погребение. Ямата с труповете се засипваше с камъни, ала земята не приемаше мъртъвците — беше им писано да останат нетленни във вечните ледове на Крайния север.
Лекарите се страхуваха да пишат в диагнозите истинската причина за смъртта. Появиха се „гюлиавитаминоза“, „пелагра“, „дизентерия“, „РфИ“ — почти като „Загадката на Н.Ф.И.“, както е при Андроников. Тук РфИ — „рязко физическо изтощение“, беше крачка към истината. Но такива диагнози поставяха само смелите лекари, не лекарите-затворници. Формулата „алиментарна дистрофия“ беше произнесена от колимските лекари много по-късно — чак след ленинградската блокада, по време на войната, когато сметнаха за възможно макар и на латински, но да назоват истинската причина за смъртта. „Животът на догарящите свещи във нощната тъма кошмарна, туй лекарят го определя вещо с дистрофия «алиментарна». А който не е филолог и латинист, обикновено го нарича «глад».“ Неведнъж съм си повтарял тези редове на Вера Инбер. Хората, които обичаха стихове, отдавна ги нямаше край мен. Но тези редове звучаха за всеки колимчанин.
Всички биеха работниците: дневалният, бръснарят, бригадирът, възпитателят, надзирателят, конвоят, отговорникът, домакинът, нарядчикът — всеки. Безнаказаността на побоите — както и безнаказаността на убийствата — развращава, разлага душите на хората — на всички, които са правели това, които са го гледали, които са го знаели… Според мъдрата мисъл на някакъв високопоставен началник конвоят отговаряше тогава за изпълнението на плана. Затова по-чевръстите войници изпълняваха плана с прикладите си. Други правеха още по-лошо — възлагаха това важно задължение на криминалните, с каквито винаги попълваха бригадите по петдесет и осми член. Те не работеха. Само осигуряваха изпълнението на плана. Ходеха из забоя с тояга — викаха й „термометър“ — и налагаха безропотните „балъци“. Пребиваха ги до смърт. А бригадирите, избирани измежду нашите, се опитваха по всякакъв начин да докажат на началството, че са с него, а не с арестантите, мъчеха се да забравят, че също са политически. Всъщност те никога не са били политически. Както впрочем и целият тогавашен член петдесет и осми. Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора.
Бяха мъченици, а не герои.