Щурманът повтори въпроса си:
— Но какво е направил?
— Какво ли? — заговори бързо момчето. — Баща ми го наби вчера заради изгорелия килим, а той, Белязания, от злоба издебнал малкия ми брат и му пукнал главата с камък. Ще го заколя, само да слезе! На акулите ще го хвърля!
Кирков се обърна назад:
— Истина ли е?
— Не е! — озъби се беглецът.
— Кое не е?
— Не е вярно, че ще ме заколи. Преди това аз ще му прережа гръкляна. Ей тъй!
И измъкна от пояса си скритата кама.
Любен Кирков се замисли. Това проклето момче нямаше да разбере нито от упрек, нито от бой. Свикнало беше с тях. Защо пък да не опита с добро?
С това решение Кирков се обърна към него кротко:
— Ти още не си ми казал името си. Малкият се озъби:
— Нали чу — Белязания!
Кирков поклати глава.
— Не така, мойто момче! Искам да знам истинското ти име.
Белязания вдигна поглед. В големите му черни очи пробягна някаква сянка.
— Ферхад! — промълви той, като преглътна. — Но сега никой не ми казва тъй. Всички ме знаят Куция, Белязания, Проклетника.
Щурманът си тръгна мълчаливо, но спря насред път.
— Добре, остани тук, докато си отидат!
Ферхад се свря на сянка зад мостика. Кученцето Херкулес се примъкна страхливо до него, но момчето му изкрещя грубо и то побягна с подвита опашка към господаря си.
Кирков прегледа щурманския дневник, вписа някои бележки, почисти секстанта6, поговори с радиста и когато към обяд излезе отново на палубата, Ферхад все още стоеше на мястото, където го бе оставил.
— Охо! — изненада се Кирков. — Бях те забравил. Няма ли да си ходиш вече?
— Не! — отвърна намусено момчето. — Ония дебнат зад ъгъла.
— Ако закъснееш, близките ти ще се тревожат.
— За мене никой не го е грижа.
Щурманът седна на купчина въжета. Хамалите бяха налягали на сянка по кея и наоколо цареше тишина.
— А родителите ти?
— Нямам родители. Дядо Хюсни, слепият просяк, ме намерил на улицата и ме отгледал. Но той умря. А преди да умре, се парализира. Трябваше да го храня аз. Затова взех да крада. Просенето не стигаше. Но ме хванаха. Една седмица ме държаха в мазето. Като ме пуснаха, намерих дядо Хюсни умрял от глад.
Кирков си представи неволно безрадостния живот на това момче. Още дете — и толкова жлъч! Какво ще стане е него после, когато порасне.
Той поклати глава.
Та то беше станало вече — един малък престъпник!
— Защо не се хвана на работа, каква да е?
— Работа! — Ферхад плю през борда. — Че кой дава сега работа? И то на такъв като мене…
Кирков не възрази нищо. Всъщност какво би могъл да възрази.
А Ферхад добави злобно:
— Не дават работа, а като откраднеш, те бият. О! Как ги мразя…
Ръцете му се свиха в юмруци. По мършавите му ръце се изпънаха тънки жили.
— Мразя всички, всички! Ако мога, ще ги изколя — до един!
Любен Кирков прекъсна злобния му изблик:
— Я ми кажи, гладен ли си?
Момчето го измери с недоверчив поглед.
— Защо питаш?
— За да те нахраня, затова! — тросна се щурманът, раздразнен от дивата му упоритост.
— Дай! — отсече изведнъж малкият арабин.
Кирков нареди на готвача да му даде ядене и продължи работата си. По едно време вратата скръцна. Влезе Стамов, отстъпил дежурството на втория офицер.
— Е, как е новото зверче? — запита той, като се отпусна на стола под вентилатора. — Както си почнал, скоро ще препълниш кораба. От Пирея кучето, тук — това…
И не довърши.
Кирков се усмихна виновно.
— Наистина, като диво зверче, подритнато от всички.
— А ти какво ще го правиш? Не е ли време вече да го отпратиш на брега? Капитанът може да се върне още днес… Ще ни нахока здраво — и тебе, и мене…
— Ще видим! — смънка щурманът. — Жал ми е…
— Все пак, чужд човек на кораба, и то какъв човек… измет… Може да ни направи някоя беля…
Кирков заговори бавно, сякаш не на другаря си, а повече да убеди, да успокои самия себе си:
— Тъй мисля аз… Във всеки човек, и в най-покварения, и в най-закоравелия престъпник, се крие човечност. Иначе нямаше да бъде човек. Доброто е заложено във всеки от нас, но животът е тежък, натрупва огорчения, злоба…
Стамов не го прекъсна. Той беше слушал и друг път подобни мисли от стария щурман. Не ги отричаше, приемаше ги, но само като идея… Не би посмял да ги приложи в живота, да се довери на престъпник, да разчита, че е успял да разбуди доброто в душата му.
А Кирков добави:
— Всеки човек се откликва на доброто… Някаква вродена способност, порив… Човешката душа е сложен музикален инструмент — резонатор на добро или на зло. Точно тъй, на добро или на зло… Което зазвучи… Ето и това момче! Какво е преживяло? Само глад и бой! Какво ли би станало, ако срещнеше нейде съчувствие, нежност…