Те връхлетяха мълниеносно, тъмни зловещи сенки, преминаха ниско над главата му, после свиха назад и повторно налетяха.
Кирков се притаи към дъното, отстъпи назад.
И в този миг…
Тряс!
Какво бе станало? Скала ли затисна крака му?
Той едва не изпищя от болка. Глезенът му бе попаднал между вкопчаните черупки на огромна мида-тридакна7.
Мида-убийца! — тъй я наричат водолазите.
Кирков напъна всички сили да се освободи, защото въздухът му се свършваше. Мъчителни спазми стягаха гърлото му.
Напразно!
Чудовищните черупки, подобни на две озъбени челюсти, между които се провиждаше червеното тяло на мидата, стискаха здраво. Той знаеше — те не изпускат, щом веднъж са захапали.
Часовникът в ръката му биеше ясно и отчиташе безпощадно последните мигове на живота му…
Пъстрите риби се бяха изпокрили някъде, пръснати от глутницата акули, които кръжеха отгоре застрашително, вперили злите си студени очи в нещастния пленник.
При всяко прелитане над главата му Кирков виждаше белите нанизи зъби в полуотворените им сърповидни уста и червените пулсиращи отвори на хрилете.
Повече не можеше да издържи. Гърдите му щяха да се пръснат. Ето, от устата му избликна бисерен грозд от въздушни мехури. Водата настойчиво, непреодолимо напираше в дробовете му, смачкваше ги със своята тежест…
Внезапно акулите се пръснаха смутени. От повърхността се спусна друг плувец с нож в уста.
Ферхад! Нима е възможно?
Кирков усещаше, че губи съзнание. Пред очите му се спускаше червена мъгла, която се уплътняваше бързо, потъмняваше, обгръщаше го…
Ферхад достигна дъното, прилепи се до него, изпълзя към долния край на чудовищната мида, там, дето се залавят двете черупки, и мушна ножа си. Разклати го, напипа мускула, който ги стягаше, и го преряза.
Жестокият жив капан се отпусна начаса…
Кирков усети как момчето го поема през кръста и понася нагоре. Акулите отново се стълпиха отгоре им, но Ферхад изкрещя под водата и те изчезнаха уплашени нанякъде в синия простор.
Щурманът се събуди на брега, прострян по гръб върху напечената скала. Отпуснат на колене пред него, малкият спасител му правеше изкуствено дишане.
Като го видя, че отваря очи, Ферхад му се усмихна. За пръв път Кирков забеляза върху мургавото му сухо лице щастлива, беззлобна усмивка.
— Ферхад! — промълви глухо той. — Ти?
Момчето продължаваше да се усмихва.
— Така е, аз! Извиках ти от брега да се пазиш. Долу е пълно със „сахала“, тези проклети миди! Тъй ги наричаме ние, сахала. Но ти не чу. После видях как се изплаши от акулите. Отде да знаеш, че тия не са опасни. Има други, които нападат хора. Тези не. Само дето са много любопитни. Нищо не пропускат. Всичко искат да подушат с носа си. Тогава видях как те улови сахала. „Ех! — рекох си. — Свърши се с него! Ще се удави, и то заради мене… Само заради мене“… Нещо ме задуши тук, в гърдите…
Кирков сложи ръка върху рамото му.
— Ферхад, мойто момче! Знаех, че не си лош…
Ферхад изведнъж се оживи. Големите му очи бяха овлажнели.
— Ей затова… за тия ти думички… Не за туй, че ме нахрани, че ме остави да спя при тебе, че ме отърва от онези… Освен него, освен дядо Хюсни, никой друг не ми е казвал така — „Ферхад, мойто момче…“
Кактуси
В таванската стаичка на голямата кооперация живееше самотен старец. Странен старец. Не дружеше с никого, никого не посещаваше. Ходеше все умислен, тъжен. Сегиз-тогиз посядваше на една пейка в църковната градинка и тогава децата от махалата се струпваха край него като врабчета. Той запалваше лулата си и почваше да им разправя тихо за далечните страни, които бе посетил. Само тогава уморените му старчески очи неусетно се засмиваха.
През такива вечери майките трябваше да викат дълго децата си, докато ги приберат дома.
В същата кооперация живееха Славка и Данчо, двама от най-редовните му малки слушатели.
Но лятото свърши. Есента ослани дърветата и тревите. Застудя. Старецът престана да се отбива в градинката. А Славка и Данчо още не се бяха наситили на неговите разкази.
И една вечер, видели, че се прибира в къщи, те го пресрещнаха на стълбата. Старецът се изкачваше, като дишаше тежко. Щом ги видя, той се усмихна, спря и се облегна на перилата.
— Лошо време, приятелчета! Трябва да седим вътре, а това не ни харесва, нали?
Децата мълчаха смутени.
— Вие като че ли ще ми искате нещо, така ли е? — подкани ги той приветливо. — Я да видя дали ще налучкам. Вие искате… искате… Какво ли пък ще бъде?… Да не би да се надявате за някой разказ, а? За някое приключение?