Синът й наведе още по-ниско глава към прашните си обувки (без еластичните предпазители), към мръсните петна, които бяха покрили ръцете му до лактите, като не пропусна и разкъсаната си риза:
— Ей, мамо, аз само мислех да… — но тук гласът му утихна.
— Училищната Врата ли беше повредена? — поде майка му.
— Не, мамо.
— Ти съзнаваш ли, че се разтревожих за теб до смърт? — Тя напразно очакваше отговор. — Така, ще си поговоря с теб по-късно, млади господине. А сега отиваш в банята. И всяка нишка от дрехите ти да бъде изхвърлена. Мекано!
Но меканото вече бе реагирало адекватно на фразата „отиваш в банята“ и безшумно се носеше натам.
— Ти, събуваш си обувките още тука — обърна се госпожа Ханшоу към сина си, — а после марш след меканото!
Ричард направи каквото му бе наредено с примирение, което бързо настъпи след безплодния му опит за протест.
Госпожа Ханшоу вдигна с два пръста потъналите в прах обувки и ги хвърли в шахтата за смет, която забръмча малко тревожно от неочаквания товар. После избърса старателно ръцете си със салфетка и я запрати в шахтата след обувките.
Тази вечер майката не седна да се храни заедно със сина си, а го остави в компанията на меканото — нещо по-лошо от липса на компания. Това ще му е за урок, помисли си тя, много по-ефикасно средство от каквото и да е хокане или наказание, за да проумее грешката си. Тя често си повтаряше, че Ричард е чувствително момче.
Преди лягане все пак отиде да го види.
Усмихна се и му заговори кротко. Реши, че така ще е най-добре. В края на краищата той вече си получи наказанието.
— Какво стана днес, момчето ми Дики? — така го наричаше, когато беше бебе и сега самият звук на името я размекна кажи-речи до сълзи.
Но той извърна глава от нея.
— Не обичам да минавам през тези Врати, мамо. — От гласа му повя хлад и обида.
— Но защо, за бога?
Момчето прокара ръце по финия чаршаф (свеж, чист, антисептичен и, разбира се, за еднократна употреба) и повтори:
— Ами просто не ги харесвам.
— Но как според теб ще ходиш на училище, Дики?
— Ще ставам рано — смотолеви той.
— Но на тези Врати нищо им няма.
— Не ми харесват. — Той нито веднъж не вдигна очи към майка си.
— Е, хайде, наспи се хубаво и утре сутринта ще си много по-добре. — Госпожа Ханшоу се огорчи и не пожела да продължат разговора на тази тема.
Тя целуна момчето и преди да излезе от стаята, автоматично прокара ръка пред фотоклетката със светлинен лъч, за да угаси осветлението.
Но тя самата тази нощ дълго не можа да заспи. Защо така изведнъж Дики престана да харесва Вратите? Никога преди не го бяха отблъсквали. Наистина тяхната Врата се повреди сутринта, но този факт би трябвало само да го накара да я оценява още по-добре.
Дики се държеше така безразсъдно.
Безразсъдно ли? Тази дума й напомни за госпожица Робинс и за нейната диагноза. Госпожа Ханшоу стисна изящните си челюсти в мрака и уединението на спалнята си. Глупости! Момчето бе разстроено и се нуждаеше единствено от лековитото въздействие на здравия нощен сън.
Но на следващата сутрин, когато се събуди, синът й не си бе вкъщи. Меканото не можеше да говори, но отговаряше на въпросите с движенията на своите пипалца. Движенията се равняваха на „да“ или „не“. На госпожа Ханшоу й бяха необходими само трийсет секунди, за да разбере, че момчето е станало с половин час по-рано от обичайното, изкъпало се е надве-натри и хукнало навън.
Но не през Вратата.
Навън, по другия начин… през вратата. С малко „в“.
В три и десет същия ден прозвуча приятният мелодичен сигнал на видеофона на госпожа Ханшоу. А самата тя се досещаше кой може да я търси и след като включи приемателя, се убеди, че предположението й е правилно. Бърз поглед в огледалото, за да се увери, че изглежда напълно спокойна един ден след притесненията. После включи предавателя си.
— Да, госпожице Робинс — изрече тя хладно.
Учителката на Ричард бе малко задъхана:
— Госпожо Ханшоу, Ричард напълно съзнателно си тръгна през аварийната врата, макар да го предупреждавах да използва общоприетата Врата. Не зная накъде тръгна.
— Тръгнал си е за вкъщи — отбеляза предпазливо госпожата.
— Вие одобрявате ли такова поведение? — госпожица Робинс изглеждаше изумена.
Госпожа Ханшоу пребледня и реши най-накрая да постави учителката на мястото й:
— Мисля, че не е ваша работа да отправяте критики. Ако моят син е решил да не използва Вратата, това засяга само него и мен. Не вярвам да има училищно правило, което да го задължава да използва Вратата, нали? — Държанието й даваше ясно да се разбере, че ако подобно правило наистина съществува, то тя ще направи всичко възможно, за да го промени.