И тъй, селото си живееше весело със своя млад, предприемчив и — „Боже мой, какво пък толкоз!" — алкохолизиран свещеник, до една злополучна неделя. Цялата предишна нощ дон Стипан беше пил с наборниците, които същата сутрин заминаваха в казармата и които го бяха поканили да ги благослови. На литургията едва се държеше на крака. Беше страшно да го гледа човек: блъскаше се в министрантите, оплиташе се в стихара си и по време на проповедта тихичко хълцукаше. Скрит зад колоната, клисарят бе захапал в отчаянието си излизаната си калимавка и не се осмеляваше да погледне свещеника. Всеки път щом поспреше и олюляващ се едва забележимо, проточеше „Тооозии", монахинята на електрическия орган затаяваше дъх. Нещастието настъпи, когато дон Стипан изпи чашата, която му дойде в повече.
Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете. Това правете колчем пиете за мой спомен — каканижеше механично свещеникът, вдишал високо потира с кръвта на Спасителя в треперещите си ръце. След това захвана да пие, министрантите под олтара тихо подрънкваха с малките си звънчета, хората коленичиха и опряха чела в сключени за молитва ръце.
В този миг свещеникът свали потира и се загледа замислено в далечината, през отворените порти на църквата, зад които по клоните на грамадните кестени чуруликаха черни косове. Дълго гледа така. И после вместо да произнесе „Тайната на вярата", на което сбраният народ щеше да отвърне На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим... и всичко нататък както си му е редът, дон Стипан притвори очи, цъкна с език и рече:
- Пивко! Много пивко! Май леко сладни, обаче стррррахотен букет!
После се строполи на земята и захърка с такава сила, че пламъчетата на свещите немирно заиграха.
Ясно е, че след този инцидент не можеше да остане повече в енорията и беше изпратен да се лекува на остров Раб. След това разправят, че бил за две години и половина в хърватската мисия в Германия и едва отскоро бе на служба в Смилево. Говори се, че вече не смеел дори да помирише алкохол.
***
Мича замълча. Брицо, Черния, Милан, Ико и Маркан се бяха втренчили ужасено в него, а едрите черни мухи бръмчаха непоносимо.
Трета глава
където се появяват духове: първо един, който цапа килимите и завивките, а после друг, избягал от бутилката
Напролет в Смилево всички, които ходят на работа — полицаи и чистачки, учители, търговци, строители, инженери, шофьори, работнички от близката фабрика за тестени изделия, един повече, друг по-малко, но всички — забележете, всички! — излизат в болнични. Някой ще си помисли, че цялото село е сполетяно от пандемия на сенна хрема. Ала онези, които са по-наясно с полската работа, знаят, че причината за всеобщото боледуване е от съвсем друг характер. Защото смилевчани започват да се оплакват от световъртеж, ишиас, жлъчни кризи, вода в коляното, охтика, епилепсия, алергия от домашен прах и котки, хроничен бронхит, кокоша слепота... едва когато им се налага да отделят няколко дни за сенокос, за оран или за садене на картофи. В такива дни кабинетът на стария доктор Алуевич, който навремето много хитро си избра да специализира трудова медицина, та сега цяла година се гощава с пършута, с който напролет го даряват благодарните пациенти, прилича малко на зала за репетиции на аматьорска театрална трупа. Селяните се гърчат, валят се по пода, пенявят се, подбелват очи, хриптят и повръщат. Но само докато лекарят не им предпише седем, четиринадесет дни или дори месец освобождаване от всякаква работа. Щом затворят вратата на кабинета, страдалците тутакси забравят болежките си, хукват радостно вкъщи да се преоблекат в по-вехти дрехи и ето ги още същия следобед на лозето с пръскачка от двадесет и пет литра на гърба.
В такива дни селото опустява. Само старците остават по къщята и насядали по дворовете, требят грах, плетат плитки чесън или — не без завист — гълчат и замерят с камъчета разгащилия се петел. „Безсрамник, най-хубавата ми кокошка покри!" ядосва се дядото, а птицата изтърчава през двора чак на торището, далеч от стареца, възкачва се горделиво върху купчината кравешки лайна и захваща дръзко да кукурига, като в някакъв закъснял оргазъм.
В един от тези дни без жива душа из село дон Стипан беше влязъл в сакристията и докато си тананикаше „Райска Дево, хърватска кралице"10, пресилваше ябълков сок от голямата кухненска гарафа в малка порцеланова каничка. Някъде в далечината се чуваха бръмчене на трактор, детска глъч от училищното игрище и ударите на пръта, с който клисарят Баретич чукаше орехи на двора. В сноповете светлина от високите прозорци танцуваха прашинки. След успешното си излекуване свещеникът използваше в литургичния обред ябълков сок вместо вино и макар да бе получил одобрението на църковните власти, все пак малко се срамуваше от това. Чу се как голямата църковна порта изскриптя.