Рей Бредбъри
Какво ли е станало със Сали?
Някой засвири на старото пиано, някой запя и някой, самият аз, се замисли. Думите на песента бяха бавни, нежни и тъжни:
Затананиках си. Спомних си още няколко думи.
— Някога познавах една Сали — казах аз.
— Нима? — без да поглежда към мен, рече барманът.
— Наистина — отвърнах аз. — Най-първото ми гадже. Като в тази песен, кара те да се чудиш какво ли се е случило с нея. Къде е тази вечер? И май единственото, което можеш да направиш, е да се надяваш, че е щастливо омъжена и има пет деца. И че съпругът й не закъснява вечер повече от веднъж седмично, и че си спомня или пък не си спомня рождените й дни, всъщност както й харесва.
— Защо не я потърсиш? — попита барманът, като продължаваше да не гледа към мен и лъскаше някаква чаша.
Бавно отпих от брендито си.
Хората край пианото завършваха песента. Слушах със затворени очи.
Пианото замлъкна. Последваха тихи разговори и смях.
Оставих празната си чаша на бара, отворих очи и около минута я зяпах.
— Знаеш ли — казах на бармана, — току-що ми даде идея…
„Откъде да започна? — помислих си, когато излязох на дъждовната улица под студения вятър. Нощта се спускаше, покрай мен профучаваха автобуси и автомобили и светът внезапно оживя от звуци. — И дали изобщо да започвам?“
И преди ми бяха идвали такива идеи, идват ми непрекъснато. Ако бях спал прекалено много в неделя следобед, се събуждах с мисълта, че съм чул някой да плаче, откривах сълзи по бузите си, чудех се коя година сме и понякога се налагаше да ставам и да проверявам в календара. В такива недели ми се струваше, че навън се е спуснала мъгла, и трябваше да отварям вратата, за да се уверя, че слънцето все още огрява моравата. Това не се поддаваше на волята ми. Просто се случваше, докато дремех и всички стари години се събираха около мен. И светлината се променяше. Веднъж в една такава неделя се обадих на мой стар съученик в другия край на Съединените щати, Боб Хартман. Той ми се зарадва или поне така каза. Приказвахме си половин час и добре си побъбрихме, дадохме си безброй обещания. Но изобщо не се срещнахме, както възнамерявахме. Когато на следващата година той пристигна в града, аз бях в друго настроение. Но такъв е животът, нали? Веднъж е топъл и мил, а в следващия миг се оглеждам наоколо и ме няма.
Но в момента стоях на улицата пред бара, протегнал ръка пред себе си, и броях на пръсти: първо, жена ми беше на гости при майка си на юг. Второ, днес бе петък и ме очакваха цели два свободни дни. Трето, отлично си спомнях Сали. Четвърто, просто исках да й кажа „Здрасти, Сали, как я караш?“ Пето, защо да не започна?
И го направих.
Взех телефонния указател и започнах да търся. Сали Еймс. Еймс, Еймс. Бяха много. Разбира се. Тя се беше омъжила. Това им е лошото на жените: щом минат под венчилото, си сменят имената и изчезват вдън земя.
„Ами тогава, родителите й“ — помислих си.
Нямаше ги. Бяха се преместили или починали.
Ами нейни стари приятели, които някога съм познавал и аз? Джоун еди-коя си. Боб как му беше името. Известно време не си спомнях за никого, после се сетих за някой си Том Уелс.
Открих Том в указателя и му се обадих.
— Божичко, ти ли си, Чарли? — извика той. — Господи, какво става с теб? Толкова години минаха! Защо ми…
Обясних му за какво го търся.
— Сали ли? Не съм я виждал от цяла вечност. Хей, чух, че си се замогнал, Чарли. Заплатата ти била петцифрена, вярно ли е? Адски добре за човек оттатък релсите.
Всъщност нямаше никакви релси, а само линия, която никой не можеше да види, но всички усещаха.
— Кога ще се видим, Чарли?
— Скоро ще ти позвъня.
— Тя беше сладко момиче, тази Сали. Разказвал съм на жена ми за нея. Какви очи. И коса с цвят, какъвто не можеш постигна с боя. И…
Докато Том говореше, си спомних много неща. Начинът, по който Сали слушаше или се преструваше, че слуша всичките ми фантазии за бъдещето. Внезапно ми се стори, че тя изобщо не е приказвала. Не я бях оставял. С невероятно тъпото си младежко его бях запълвал нощите и дните, като строях все ново утре, рушах го и наново го изграждах само за нея. Направо ме хвана срам. И после си спомних как пламваха очите й и страните й се изчервяваха от думите ми, сякаш всичките ми приказки си струваха целия й живот. Но не можех да си спомня някога да съм й казвал, че я обичам. А трябваше. Никога не я бях докосвал, освен да й държа ръката, и не я бях целувал. Сега това ме натъжаваше. Но навремето се страхувах, че ако допусна някоя грешка, като например да я целуна, тя ще се разтопи като сняг в лятна вечер и ще изчезне завинаги. Разхождахме се заедно и разговаряхме или по-скоро аз говорех. Цяла година. Не си спомнях защо сме се разделили. Неочаквано, кой знае защо, тя си отиде и приблизително по същото време завършихме училище. Поклатих глава със затворени очи.