Светослав Минков
Какво може да се случи нощем
Към полунощ привърших последната страница от романа си. Препрочетох още веднъж написаното, изпуших една цигара, сетне облякох жълтата си пижама с черни шнурове и се изтегнах като китайски мандарин в леглото, напълно доволен от себе си.
Някъде удари часовник. Неговият плавен звън ме залюля сякаш в копринена люлка и аз премрежих клепачи. Дълго ли съм спал — не помня. Когато отворих очи, през прозореца на стаята ми струеше поток от лунна светлина.
Понякога ние се пробуждаме нощем съвсем внезапно с чувството, че над главата ни стои надвесен някакъв невидим човек. Тогава в сърцето ни пропълзява смътен страх пред неизвестното и зениците ни стават широки и искрящи като на нощтна птица. Какъв е тоя магичен ток, който разкъсва съня ни и изгаря нашите сънища, за да ни изхвърли върху сумрачния бряг на една кошмарна действителност, където ние очакваме сбъдването на жестоки чудеса? Би ли могъл някой да каже защо в такива мигове ние ставаме чужди на себе си и се раздвояваме като острие на ножица, която изрязва в тъмното страхотния силует на някакъв призрак, излъчен може би от нас самите като наше подобие?
Аз се изправих в леглото си и се облегнах о възглавницата. Тялото ми трепереше в треската на необяснима тревога. Знаех, че съм съвсем сам в цялата къща, и все пак чувствах, че в стаята има още някой освен мен. Озърнах се наоколо и разбрах, че не се лъжа.
Да, ето го. Той стоеше до огледалото и ме гледаше вторачено, с хипнотизиращи очи. Неговият образ грееше в лунната светлина като лице на восъчна кукла.
Той заговори пръв. Пристъпи напред и каза тихо:
— Не ме ли познавате? Я се вгледайте по-добре в лицето ми!
— Не, не мога да ви позная — отвърнах с пресипнал от вълнение глас.
Гостът се усмихна тъжно така, както се усмихват болните, и рече:
— Аз съм Филип Соколов, героят на вашия нов роман.
Струваше ми се, че бълнувам. Протегнах ръка да запаля нощната лампа, ала в тоя миг масичката отскочи настрана и дланта ми остана във въздуха. Едва сега забелязах, че всички предмети в стаята бяхо оживели, докоснати сякаш от вълшебна пръчка. Портретът на моя дядо върху стената ми махаше с ръка и устните му шепнеха нещо, което не можех да чуя, високата желязна печка се разхождаше между умивалника и гардероба като някакъв грамаден негър, стегнат в дълъг до петите рединготу книгите върху писмената ми маса шумяха и разгръщаха страниците си, шишето с вода се издуваше и ставаше все по-голямо и по-голямо, докато най-сетне се превърна в балон, хвръкна от етажерката, удари се о тавана и се пръсна безшумно на хиляди сребърни искрици, които се посипаха като капки ракетен дъжд в полумрака на стаята.
— Слушайте — извика гостът, който все пак изглеждаше много по-действителен от всичко наоколо. — Нека си поприказваме на лунния здрач, няма защо да палите лампата. Аз съм ваш герой, а вие сте мой автор. Вярвам, че и двамата имаме склонност към романтика, за да можем с пълно право да ненавиждаме електрическата светлина.
Сърцето ми биеше неспокойно. Усещах кък кръвта ми се качва в главата и по тялото ми полазват студени тръпки.
— Но нали вие сте само една измислена личност, герой на роман и нищо повече? — промълвих с мъка аз. — Възможно ли е тогава да съществувате в света на видимите форми, да стоите пред мен като жив човек и да разговаряте така естествено?
Моят герой се приближи и седна на края на леглото ми.
— Допуснах, че ще изпаднете в подобно недоумение — рече той, като въздъхна тежко. — И вие сте като повечето писатели, които смятат героите на произведенията си за бездушен персонаж от някакъв куклен театър. Вашето творческо своеволие дори стига дотам, че с чиста съвест самозастрелвате или самообесвате героя си, щом развитието на фабулата срещне, да кажем, някаква чисто техническа пречка. В такива случаи вие пишете: „… и той взе револвера, допря цевта му о челото си и т.н.“ Чакайте, приятелю, кой ви дава правото да заблуждавате доверчивия читател, че вашият герой не може да намери друг, по-разумен изход от затрудненото положение, в което вие го тиквате така лекомислено, за да му отнемете после възможността да продължи живота си на земята? Знаете ли, че законът поставя тая дързост в рамката на предумишленото убийство и наказва виновника със смърт или с доживотен затвор въпреки съществуването на хиляди смекчаващи обстоятелства?
— Напразно се вълнувате — отвърнах аз, като сложих успокоително ръка върху рамото на събеседника си. — Не разбирам защо трябва да ме упреквате в злонамереност при решаването на моите литературни задачи, още повече като имате предвид, че по отношение на вас не съм извършил никакво престъпление. Вие си спомняте много добре, че до края на романа оставате жив и дори се оженвате за богато и хубаво момиче. Какво повече искате? Защо сте недоволен? Нима в днешния век такъв един изгоден брак не е истинско щастие?