Филип Соколов стана от леглото ми и отиде при прозореца. В големите му тъмни очи горяха зли пламъчета.
— Да, вие сте прав — извика след дълго мълчание той. — Аз останах незасегнат от вашия писателски садизъм и за това трябва само да ви благодаря. Но кажете, за Бога, мога ли като честен човек да не говоря за хилядите нещастни жертви пред олтара на оная глупава химера, наречена „изкуство“? Представете си само колко много хора са избити и самоубити по страниците на романите в световната литература! Ала нека не обсъждаме повече това отвратително кръвопролитие. Аз излязох невредим от перипетиите на вашия авантюрен роман и най-разумното, което бих могъл да сторя сега — то е да заживея безгрижно и да не се интересувам за нищо. Човек наистина трябва да бъде егоист, ако иска да се чувства добре.
— Какво трогателно чистосърдечие! — извиках аз, като скочих от леглото си и се хвърлих на шията на моя герой. — Позволете да ви стисна ръката и да ви пожелая честит и спокоен живот в света на действителността.
— Драги авторе, тъкмо за тоя мой бъдещ живот дойдох да поприказвам с вас — прошепна Филип Соколов, като се освободи леко от прегръдките ми. — Простете ми, че още в самото не ви открих целта на моето посещение, а се увлякох в съвсем страничен разговор. Затова, разбира се, съм виновен не аз, ами вие, който ме надарихте с твърде много добродетели и главно — с чувството на състрадание към ближния. Сега оставям настрана всички тия човеколюбиви въпроси и се обръщам към вас с искрената молба да ми кажете каква ще бъде участта на романа, който завършихте тая вечер?
— Щом един роман бъде написан, той трябва да бъде и издаден! — отвърнах живо аз. — Ала бедата е там, че днес издателите гледат на родната кинга като на някакво нечестиво знамение или, по-точно казано, бягат от нея като от таласъм. Ето защо при това положение аз смятам, че моят роман не ще види скоро бял свят.
Филип Соколов се облегна о стената и по лицето му се изписа ужас.
— Е, и значи вие ще заключите ръкописа н писмената си маса и ще ме осъдите на строг тъмничен затвор? — промълви с отчаяние той. — Не, в името на Гутенберга, не говорете така! Трябва да издадете на всяка цена романа, да го отпематате в хиляди екземпляри и да го пръснете за продажба по всички книжарници. Аз не искам да седя по чекмеджетата, чувате ли? Ако вие не можете да намерите издател за вашата книга, тогава издайте я сам!
— Да, мислих вече твърде много за издаването на романа си и за съжаление трябва да ви призная, че се отказах решително от безумната идея да стана свой собствен издател, тъй като и без това съм затънал до гуша в дългове — отвърнах спокойно аз.
Моят герой ме хвана за яката и впи широко разтворени очи в лицето ми.
— Добре тогава — рече той. — Колко би струвало такова едно издание?
— Не по-малко от двайсет хиляди лева.
— Отлично! Ето ви трийсет хиляди. Вие ми дадохте такава богата зестра, че аз спокойно мога да отделя от нея тая незначителна сума. При това запомнете, че в случая аз не играя ролята на меценат, а правя благодеяние преди всичко на себе си.
При тия думи Филип Соколов измъкна от джоба си един добре натъпкан портфейл с пари, разтвори го и извади отвътре шест банкноти по пет хиляди лева, които хвърли небрежно върху писмената ми маса.
Когато слънцето огрее сутрин стъклата на прозорците и поръси по стените на стаите ни малки игриви пламъчета, ние се пробуждаме в леглата си с непоколебимата вяра, че нашите странни преживелици през нощта не са били нищо друго, освен нелепи сънища или кошмарна игра на разстроеното ни въображение. Ала достатъчно е да зърнем на дневната светлина някоя реална следа от нощното събитие, за да изпитаме изведнъж всичкия непобедим ужас пред загадката, която се озъбва със зловеща усмивка на нашия беден разсъдък.
Аз стоях пред писмената си маса и държах с треперещи ръце парите. Шестте банкноти по пет хиляди лева, които ми беше оставил моят призрачен герой Филип Соколов.
Господи, нима това бе възможно?
Една студена мисъл прониза съзнанието ми:
— Ти приличаш на ония лунатици, които се разхождат нощем по покривите на високи здания, а сутрин се чудят защо дрехите им са изцапани с мазилка.
Минаха много дни и аз почти забравих моето чудно приключение през оная нощ, когато с мен се случи нещо още по-невероятно и по-необяснимо. Моят роман излезе от печат и се пусна в продажба. Луксозно издание с пъстра корица, която пламтеше зад витрината на всяка книжарница.