Къде бях виждал той образ? В някой от моите далечни сънища или сред потока от живи люде, които срещах във всекидневния си живот?
Аз пристъпих почти несъзнателно до ниската табуретка пред саркофага и взех купчината некролози, сложени отгоре.
„Филип Соколов“, пишеше в некролозите.
— Филип Соколов! — изсъска някакъв глас в мен и в паметта ми изплува като ярка звезда споменът за героя на моя роман и за неговото полунощно посещение в стаята ми пред много дни.
Пред мен се разтваряха стотици, хиляди врати и аз се носех из безкраен лабиринт от полутъмни коридори, минавах километри път, а ми се струваше, че стоя все на едно и също място — бездушен и спокоен, и в същото време погълнат от едно-едничко чувство на неизразим ужас.
Една последна врата се разтвори отпреде ми. В същия миг аз полетях с главата надолу в бездънна пропаст и после…
Да, и после се намерих изведнъж в моята стая.
Аз седях пред писмената си маса и все още не можех да разбера какво се беше случило. По стъклото на прозореца ми пълзеше мъртвата дрезгавина на една мъглява утрин, в далечината, в далечината се разгръщаше потънала в среж градина с голи есенни дървета.
Пред мен на масата лежеше купчина некролози.
Бълнувах ли, или сънувах наяве? Не, това не бяха некролози, а изрезки от списания и вестници с литературни критики за моя последен роман.
Неколцина жестоки палачи отричаха изцяло новата ми книга и унищожаваха с безпримерно хладнокръвие нещастния ми герой.
„Последният роман на Светослав Минков е един лош белетристичен опит, който страда от съществения недостатък, че всички действащи лица в него са дадени съвсем безлично и неубедително, без психологическо задълбочаване в характеристиките на отделните герои. Така например централната личност на романа Филип Соколов е куха и безжизнена фигура, която не оставя никаква следа в паметта ви след прочитането на книгата. Докато един Хамлет, един Разколников или една мадам Бовари, одухотворени и индивидуализирани с поразително майсторство от своите автори, се радват на заслуженото безсмъртие на исторически личности, Филип Соколов минава пред нас като някакъв хилав автомат, сглобен набързо в първобитната работилничка на един посредствен писател.“
„Тая книга всъщност би трябвало да се продава не в книжарниците, а в аптеките, като отлично средство против меланхолия. Без да бъде хумористична, тя крие в себе си великата тайна да разсмива и най-отчаяния ипохондрик. Прочетете само една страница от романа и вие ще почувствате, че нещо почва да ви гъделичка, да ви развеселява и да ви кара да се смеете, сякаш сет хапнали пуйка с кисело зеле и сте пийнали повечко вино. Продължете нататък четенето и смехът ви ще се превърне в истерично кискане.
И наистина как няма да изпаднете в истерика, когато тоя налудничав герой Филип Соколов ви преследва навсякъде със своята неизлечима мания да бъде добродетелен, а в същото време проявява качества на ненадминат егоист? Какъв е тоя Тартюф в образа на светец, който презира златото и после изведнъж се оженва за някаква милонерка, изгражда си дворец, отказва се от занятието си на архитект и почва да се занимава с окултизъм и с прокълнати науки?
Ака негова милост съществуваше действително в реалния свят, ние не бихме се поколебали нито за миг да пъхнем в ръката му револвер и да го подтикнем към самоубийство, макар и с риск да извършим престъпление.
Така земята би била освободена от един излишен човек, чиято глупава история струва сега на читателя петдесет лева.“