— Разбира се — отговори Мюнстър. — Осемдесет и трима души по време на войната са били подложени на подобна трансформация. Останали сме живи само шестдесет и един. Лично познавам петдесет човека, с които организирахме Клуба на ветераните-разузнавачи. Срещаме се два пъти месечно. — Блобълът вдигна слушалката, за да я постави на мястото, като заоплаква на ум напразно похарчените двадесет долара. — Дочуване, доктор Джонс.
Психоаналитикът затиктака от нетърпение.
— Не бързайте толкова, мистър Мюнстър. Имам нещо друго предвид. В Конгресната библиотека се натъкнах на секретни документи — трофеи от войната, според които враговете ни са действували по същия начин и са трансформирали петнадесет блобъла в псевдохора, внедрени като разузнавачи на Земята. Разбирате ли ме?
— Не напълно — произнесе неуверено Мюнстър.
— Добре, тогава нека отново обсъдим проблема ви утре в единадесет часа в моя кабинет. Лека нощ, мистър Мюнстър.
— Докато се намирам в тялото на блобъл, трудно разсъждавам, доктор Джонс — уморено каза Мюнстър. — Лека нощ.
Той остави слушалката на мястото й. Какво от това, че на Земята се разхождат петнадесет блобъла, затворени в човешки тела? Войната вече е свършила и този въпрос него засяга никак.
Мюнстър с мъка отлепи желатиновите си телеса от килима и с шляпащи звуци се отправи към антрето. Там лежеше гумена изтривалка, която му служеше за легло в подобно физическо състояние. За изминалите мъчителни единадесет години той така и не се осмели да оскверни човешкото легло с богоненавистната блобълска плът. Заспа бързо и последната му мисъл беше, че утре ще научи нещо ново…
Мюнстър влезе в приемната на доктор Джонс и видя в коженото кресло под статуята на Фортуната да седи симпатична млада жена. С несъзнателен автоматизъм се настани срещу нея, така че да я вижда добре. Дългата й коса беше боядисана в модния за сезона цвят, към стройните дълги крака се прибавяха закръглени колене и лакти, а от правилните черти на лицето и красивите очи се излъчваше интелигентност. Въобще, прелестно маце, помисли той, докато се любуваше на непознатата. Но вероятно настойчивото оглеждане не се хареса на младата жена, която вдигна глава и го награди с леден поглед.
— Колко е скучно да се чака — измънка Мюнстър, с плаха надежда, че ще успее да заговори прекрасната непозната.
— Често ли посещавате доктор Джонс? — попита девойката.
— Не. Това ми е втория път.
— А аз правя сефтето — каза тя. — Живея в Лос Анжелис и там посещавам друг психоаналитик, доктор Бинг. Снощи той ми се обади и ме помоли да отида в единадесет часа при доктор Джонс. Взех самолета в седем, но така и не зная, защо трябва да съм тук. Може би имаме един и същи проблем?
— Може би — измънка отново Мюнстър, който нямаше никаква представа за плановете на доктор Джонс.
Вратата на кабинета се отвори и докторът се обърна към тях:
— Мис Смит — кимна той към девойката, — а това е мистър Мюнстър — кимна към мъжа. — Моля, заповядайте в кабинета.
Мис Смит стана и попита:
— Извинете, но кой от нас трябва да плати таксата от двадесет долара?
Докторът не отговори. Обърна се и влезе в кабинета си.
— Аз имам пари — каза мис Смит и отвори чантичката си.
— Моля ви се — енергично протестира Мюнстър. — Позволете ми, аз да платя.
Той извади от портмонето си двадесетдоларова монета и я пусна в процепа на вратата. Тя веднага се отвори.
— Вие сте истински джентълмен, мистър Мюнстър — усмихна се доктор Джонс. — Моля, седнете. Мис Смит, позволете ми да обясня накратко на мистър Мюнстър положението, в което сте попаднали. Работата е там, че мис Смит е блобъл. Разбира се, индивид от женски пол.
Мюнстър изумено изгледа девойката.
— Както изглежда схващате — продължи доктор Джонс, — тя сега се намира в човешката си форма. По време на войната е била разузнавач на блобълите и е трябвало да изтърпи операция подобна на вашата. Постъпва на служба в Земните транспортни линии, но бързо е разкрита и арестувана за шпионаж. След края на войната е пусната на свобода.
— Те ми разрешиха да си вървя — произнесе девойката с тих, но пълен с напрежение глас, — но аз останах тук, защото… ме е срам. Не мога да се върна в родното си място на Титан. Видът ми е ужасен.
— За блобъл от висшата каста — коментира доктор Джонс, — към която принадлежи мис Смит, това положение е абсолютен позор.
Мис Смит кимна в знак на съгласие. Тя седеше права, с опънат гръб, нервно стискаше носната си кърпичка и с всички сили се опитваше да изглежда спокойна.
— Вие сте прав, докторе. Консултирах се с най-добрите медицински светила на Земята, Марс и Титан. След продължително и адски скъпо лечение успяха да ме върнат в естествения ми вид, но само за шест часа денонощно. И то земното денонощие от двадесет и четири часа. За това през останалите осемнадесет часа съм… такава, сами виждате — и мис Смит наведе свенливо глава, за да скрие сълзите си, които навлажниха очите й.