И така, реших да поразпитам моя спътник. За тази цел трябваше да го догоня. Уви, пътят беше изключително тесен, а моите познания по езда датираха отскоро…
Клоните ме шибаха в лицето, храстите драскаха краката ми, но не успявах да скъся разстоянието дори с една педя. Това ме отчая и реших да смушкам коня веднага щом пътеката леко се поразшири.
Случаят не закъсня. Пришпорих коня, той запрепуска в галоп и догоних другаря си. Той обърна глава и ми се усмихна, мислейки, че се старая да съпернича на майсторството му.
Смушка коня си и отново ме изпревари, въпреки моите повиквания.
Тази малка игра продължи няколко минути. Всеки път щом успеех да го настигна, той отново се отдалечаваше и това, което трябваше да стане, стана. Един дълъг жилав клон ме шибна през кръста и аз политнах във въздуха… Ударът при падането беше добре омекотен от дебел слой мъх и папрат, така че не се ударих много лошо. Единствено самолюбието ми бе жестоко наранено.
Юон веднага забеляза нещастието ми. Умел ездач, той ловко се обърна, за да ми се притече на помощ. Когато пристигна, аз тъкмо се бях изправил на крака и констатирах, че нищо ми нямаше.
— Какво стана, ваше величество! — изсмя се той. — Доколкото разбирам, акробатиката върху кон не е тайна за теб… Жалко, хубаво състезание бяхме започнали…
След тез думи той слезе от коня и видя, че се бях отървал без контузии. Грабна някакъв вързоп, висящ на седлото му, и заяви:
— Вземи, пийни си малко от това хубаво вино от Бордо и то ще те възстанови по-добре от всякакви докторски илачи!
Започнах да идвам на себе си и се престорих, че поглъщам пълна чаша от питието. След това му върнах съда, с който той веднага си послужи.
— Благодаря, благородни господине! Ето кое ще ме подкрепи.
— Добре! Щом пожелаеш, бихме могли да подновим това приятелско състезание.
— Приятелю, изобщо нямах такова намерение и съвсем не притежавам твоята ловкост в изкуството на ездата. Единственото ми желание беше да те настигна, за да те поразпитам за това прочуто джудже, чиято власт е толкова голяма. Аз съм от едно много далечно село и тези чудеса не са достигнали до слуха ми. Знаеш ли къде живее то?
— Господи, братко, малко хора могат да отговорят на този въпрос. Вълшебното джудже благоволи да ми помогне на няколко пъти. Да е благословена добротата му! То ме обсипа с добрините си и ми каза, че живеело в Монмюр, в един град сред облаците, който често кацва навръх високите планини, разделящи този остров на две части, или пък плува, носен от ветровете.
— Разбирам… Никой ли не го е посещавал?
— Не ми е известно. Въпреки това Оберон знае всичко и се появява пред хорските очи, когато сметне за добре.
— Не се ли меси той и не оспорва ли властта на императора Карл?
— Бога ми, не. Единственото занимание на Карл Велики е да воюва, когато си ще, за да се прослави още повече. Оберон не желае да се намесва с изключение на случаите, когато трябва да премахне някоя несправедливост, но тогава никой не смее да му се противопостави.
— Смяташ ли, че бих могъл да го видя някой ден?
— Никой не би могъл да срещне чудното джудже без неговото съгласие!
— Дори и да изкача планините, за които ми разказваше?
— Само ще си загубиш времето, благородни приятелю! С вълшебството си Оберон успява да постави хиляда клопки по пътя на оня, когото иска да погуби.
— Жалко! Колко бих желал да говоря с него. Сигурно познанията му са неизчерпаеми. Кажи ми още нещо, много ли са подвластните на Императора?
— Не, той притежава цветущи градове, но щом свика под знамената всички васали от войската си, те са не повече от десет хиляди. За щастие, неверниците не са повече от нас. Но твоите въпроси ми се струват твърде странни. Нищо ли не си чувал за всичко това?
Въпросът беше объркващ. Какво ли би станало, ако Юон ме вземеше за някой от тези прословути неверници? За щастие, аз се измъкнах от тази неприятност по един твърде неочакван начин. Тъкмо се отправих към коня си, без да отговарям на въпроса му, и от гъсталака видях да излиза едно твърде необикновено създание.
Представете си едно чудно хубаво джудже, пищно облечено в сребърен брокат. На главата си то носеше корона, а в дясната си ръка — лък. Рог от слонова кост висеше на врата му. Чудна работа, сякаш не вървеше, а се плъзгаше по земята. Бях смаян! Този, който толкова исках да видя, сам идваше при мен…
— Оберон! — задави се Юон дьо Бордо. — Благословен бъди, о, Царю на чудесата…
След тези думи, той коленичи на земята.
Джуджето отговори само с едва забележимо кимване с глава. То, изглежда, се интересуваше само от моята скромна личност и трябва да призная, че това не ме успокои особено много. Мушнах ръка в торбата си и стиснах лазерния пистолет, допира с него ме поокуражи.