„Вълшебствата“ на магьосника не закъсняха и първото им проявление беше действително твърде зрелищно, защото демонстрираше абсолютна власт над стихиите.
Гъсти облаци бързо изпълниха небето, закривайки слънчевите лъчи, и се разрази страхотна буря. Грохотът на далечната в началото гръмотевица стана оглушителен. Светкавиците заразмахваха огнените си езици над върхарите на горските дървета.
За голям мой срам трябва да призная, че съвсем не бях спокоен, защото силата на използваното електричество далеч надвишаваше онова, което можех да понеса. Освен това всеки знае, че никога не бива да се застава под дърво по време на буря, а тази беше наистина ужасна.
Не оставаше нищо друго, освен да продължавам пътя си с надеждата бързо да се измъкнем от тези гори. Без съмнение същото беше и мнението на моя другар, защото не спря. Юон се опитваше да се предпази криво-ляво от проливния дъжд с наметалото си, ала то скоро се накваси.
Отгоре на всичко вече почти се бе стъмнило. Все по-трудно различавах Юон, който често се колебаеше между две пътеки. Конят му вървеше кротко, а това бе щастие за мен, защото страхотният тътен на бурята подлудяваше добичетата и аз с голяма мъка се задържах на седлото.
Не след дълго моят водач слезе от коня си. Аз го последвах.
— Не е възможно да продължаваме така — изрева Юон между два гръмотевични тътена. — Нищо не виждам! По-добре е да изчакаме бурята да утихне, след това бих могъл да открия нашия път.
— Това ми се струва по-умно — съгласих се аз. — Трябва да избягваме да стоим под дърветата, още повече ако сме вир-вода: когато светкавица порази някой ствол, зарядът убива онзи, който е под него.
Другарят ми нямаше никакви възражения, самият той, изглежда, беше установил това.
И така ние търпеливо зачакахме, седнали треперещи на земята един до друг. Той под грамадния си плащ, който бе измъкнал от една торба на седлото си, аз омотан в моята шаячна мантия. Скоро ни зашиба и град. Дойде ми до гуша и тъй като другарят ми ме беше взел за магьосник, нищо не ми пречеше да използвам разнообразните си хватки.
И така изградих защитно поле около нас. По този начин бяхме на завет под един непроницаем за развилнелите се стихии купол и естествено избягнахме светкавиците.
Юон ме погледна с възхищение, но не ми зададе никакъв въпрос. След срещата ми с Оберон той беше помислил, че съм някакъв могъщ вълшебник, и затова не намираше, че е нередно да използвам дарбите си за нашата взаимна защита.
Дори и да ни наблюдаваше самият Оберон, не промени нищо в постановката си. Той без съмнение мислеше, че един измокрен и полупремръзнал човек ще изгуби някои от способностите си. Всъщност това изобщо не ме засягаше, защото моят невидим скафандър ме предпазваше от влагата и студа. На няколко пъти над близките дървета падна гръм. Трясъкът ни оглуши, но за щастие не почувствувахме никакво сериозно сътресение.
Накрая дъждът поспря, тътенът на гърмежите отслабна и постепенно заглъхна. Интервалът между всяка силна светкавица и гръмотевицата вече беше около десетина секунди. Изключих защитното поле.
— Сега вече сме квит с малко закъснение! — заявих аз. — Смятам, че е по-разумно да спим тук, защото мръква.
— Положително — съгласи се рицарят. — Малко почивка ще ни подейства добре. И дума не може да става да яздим през нощта в тази гора, не бих могъл да открия верния път в тъмнината.
След тези думи той свали седлото от коня си, изцеди го криво-ляво и го привърза към едно дърво с някакъв ремък. И аз се постарах да направя същото.
Легнахме направо на земята, като за възглавници използвахме торбите. Малко преди това Юон беше заръфал чер хляб и ми бе предложил едно коматче, но аз отказах, предпочитайки да си остана на моите хранителни концентрати.
— Бог да те пази, ваше величество — каза тогава Юон. — Пожелавам ти лека нощ! Дано злите горски същества не смущават съня ти.
— Не се страхувай, благородни другарю! — уверих го аз. — Ще изградя магически кръг около нас, така че никой да не може да премине през него.
При тези думи аз отново включих защитното си поле и заспах със съня на праведник.
Нощта премина безметежно. На няколко пъти забелязах блуждаещи огньове да танцуват на известно разстояние, няколко едри животни забиха нос в моя екран — така Оберон успя да се прояви.
На сутринта, след скромна закуска, продължихме ездата. Въздухът ухаеше, растенията имаха великолепен синьозелен цвят и капчици роса блещукаха на слънцето. Човек би помислил, че съзерцава картина на голям майстор.
Нещата сякаш потръгнаха. Дали преследвачите ни и Оберон щяха да ни оставят на мира? Аз бях почти разочарован, че този странен магьосник не ми оказва честта да ме подложи на своите по-тежки изпитания.