Но това, което последва, опроверга илюзиите ми. Не след дълго пристигнахме пред широка река, която изглеждаше много дълбока. И дума не можеше да става да преминем през някой брод.
Юон се спря, въздъхна дълбоко и заяви:
— Трябва да ти призная нещо, ваше величество! Не сме на верния път. Никога не съм чувал да се говори за тази река! Изгубени сме.
— И все пак ти добре познаваш тоя край, нали?
— Разбира се! Мога да потвърдя, че никаква река не го прекосява. В гората има едно езеро, но не и река!
„Виж ти, помислих си аз, този Оберон май управлява стихиите, щом е успял да предизвика буря. Но все пак от там до географската промяна на планетата трябва да се направи сериозна крачка.“
Слязох от коня и запратих един камък в реката. Прозрачната повърхност се набръчка, но не долових никакъв плясък! Приближих се до водата, наведох се и потопих ръка. Извадих я суха, както преди.
Усмихнат се качих на коня, пришпорих го и се хвърлих в реката за голяма изненада на моя спътник.
Естествено, конят нямаше нужда да плува, за да прекоси този коварен мираж. Тогава Юон реши да ме последва. Той също не видя ни капчица вода.
Когато се обърнахме, нямаше и следа от реката. Пътеката ни прекосяваше зелена долинка.
Въпреки всичко, съвсем не се бяхме измъкнали още, защото моят водач скоро съобщи с израз на притеснение, че не разпознава вече пътя си.
Напразно се опитвах да се ориентирам с помощта на компаса. Стрелката се въртеше във всички посоки, тъй като тази планета не притежаваше силно магнитно поле.
Оставаше слънцето, което се мяркаше през гъстия листак.
Сигурно бе лесно да се установи в коя посока е юг и да се насочим към нея. Уви! За моя голяма изненада констатирах, че въпреки всичките ми усилия, не успявахме да поддържаме верния път.
През цялото време сякаш яздехме върху голяма въртяща се плоскост. Невъзможно беше да държим определена посока.
Започваше да ми дотяга — този Оберон за глупак ли ме вземаше? Арсеналът ми включваше миниатюрен инерционен жироскоп, а с него лесно щях да осуетя тези недодялани номера.
И така аз извадих прибора от чантата и го погледнах.
За моя голяма изненада беше невъзможно да получа от него и най-малкото сведение. Този път положението ставаше тревожно.
Направих последен опит, като пробвах да се свържа с устройството за автоматичен отговор в капсула ми, но напразно — радиовръзката също беше невъзможна.
При подобно положение основното е да не се губи хладнокръвие и да се разсъждава логично.
Бях изправен пред смущение от пространствен или временен характер, оставаше да определя естеството му. Господарите на тази звездна система бяха използвали вече измама от същия порядък, за да заблудят нашите сонди и Алнипос.
Екипировката ми съвсем не притежаваше мощността на уредите на нашите разузнавателни апарати. Следователно беше немислимо тази бариера да се преодолее със сила. Въпреки всичко тук нямаше нищо свръхестествено! Обяснението беше от чисто научен порядък. Каква ли хитрост използваше това джудже?
Изведнъж ми стана ясно — при определени условия един от изотопите на хафниума би могъл да предизвика мощни пространствено-временни деформации, вероятно това беше хитростта, използвана от Оберон… Оставаше да се открие мястото, където този метален къс бе поставен.
Тук можеха да ми послужат като пътеводители моите инерционни жироскопи. Наистина в определен момент те трябваше отведнъж да се завъртят на 180 градуса, при което аз би трябвало да взема данните, като оставя някакъв белег върху земята. След това трябваше да изчисля още нещо: пресечната точка на двата получени вектора без съмнение трябваше да посочи местонахождението на залежите.
Започнах експеримента пред слисания поглед на моя другар, който явно не разбираше нищо.
Първия ориентир намерих без усилие и отбелязах, че в този миг слънцето сякаш отскочи в небето, преминавайки от северозапад на югоизток. Продължих опита си и така успях да установя онова, което търсех.
Хафниумът се намираше в златен потир, покрит с шума, под една малка скала. Не тежеше повече от 5–6 килограма.
Бях взел в чантата си един малък анти „G“, използван от командосите за преодоляване на препятствия, като например отвесни скали, прикрепих здраво хафниума към моя уред и натиснах копчето.
Всичко хвръкна във въздуха по зигзагообразна траектория и бързо изчезна. Няколко минути по-късно успях да установя, че локализаторите ми работеха отново и че тукашното слънце се намираше на място, което явно никога не беше напускало.