Храбрият Юон ме гледаше с ококорени очи и зяпнала уста. Накрая той се реши и изкряка ужасно възхитен:
— Господ да ме накаже! Никога не бих повярвал, че подобно нещо е възможно… Божичко! Ти накара слънцето да затанцува в небосвода. Самият Оберон не би могъл да извърши по-удивително чудо! Сигурно си всемогъщ вълшебник. Все още напълно съм слисан.
— Това не е нищо — уверих го скромно аз. — Оберон и аз сме започнали един необикновен двубой, който „вярвам“ е приятелски. Не се и съмнявам, че той ще ми подготви нови премеждия, и сигурно скоро ще видиш твърде необикновени неща. По-късно, ако успея да го убедя в силата си, може и да склони да разговаря с мен и да ми обясни някои неща, за които бих желал да получа обяснения.
— Не се съмнявай, че ще ти даде онова, което желаеш, благородни приятелю!
— Хм! Ще видим. А докато чакаме, по-добре ще е да продължим пътя си, за да се измъкнем най-сетне от тази гора. Много бих желал да срещна някои от твоите съотечественици, защото самотата сред тази гора ми тежи.
Юон мина пред мен и доволен установи, че сега прекрасно разпознава местността.
— Скоро ще стигнем до края на гората — ме увери той. — Една широка река тече край нея в продължение на няколко левги. Там ще трябва да избираме. Близо до устието й се намира богатият град Тормон. Уви! Жителите му са страшни разбойници. Те разрешават на пътниците да преминават през мостовете само срещу откуп или срещу разрешително от нашия император Карл…
— А нагоре по течението?
— Там има един-единствен мост. Той също се охранява от демонични същества. Нещастникът, попаднал в ноктите им, никога не се изплъзва жив! На отиване минах през град Тормон, но този път ми се струва, че това ще бъде невъзможно. Сигурно пратениците на императора са ги известили за нашето приближаване и вероятно ще ни захвърлят в някой подземен затвор!
— Оказва се, че изборът е деликатна работа… — усмихвайки се, рекох аз. — Признавам, че нито една от двете възможности не ме привлича.
Можех да премина реката и без мост, но при условие, че Оберон не се готви да ми изиграе някой лош номер.
Малко след това стигнахме пред въпросното препятствие, което вече доказваше, че сме на прав път.
Оставаха ми още няколко анти „G“ които можеха да ни послужат да прелетим над водата Пред неизвестността, която ми отреждаше бъдещето, предпочетох да съхраня запасите си. Прочее някаква лодка, плаваща по реката, спря точно пред нозете ни.
Това беше недвусмислена покана и тъй като размерите на лодката позволяваха да носи коне и ездачи, не се поколебах и се качих, следван от верния си спътник.
Ладията нямаше никакъв екипаж, нито каквото и да е двигателно устройство. Сребърният й корпус блестеше на слънцето. В предната й част имаше златна решетка, окачена на тънка абаносова пръчка. Множество съдове с наситено лазурен цвят, изсечени от лапис-лазули, съдържаха несъмнено питиета за пътниците, но ние изобщо не се докоснахме до тях, нито до чудните ахатови купи, украсени с емайлирани златни плочки.
На носа се извисяваше птица, чието тяло беше изработено от огромна барокова перла. Рубиновите й очи бълваха хиляди пламъци, перата на опашката й бяха обсипани с диаманти и изумруди.
Нямаше съмнение, че тук би могъл да бъде съблазнен и най-честният от рицарите да дръзне да замине там, където можеха да се открият подобни чудеса.
Въпреки това Юон дьо Бордо не беше особено доволен от моето решение. Наистина тъкмо се бяхме настанили в лодката и тя пое нагоре по реката, по посока на замъка на духовете.
— Бога ми, ваше величество — заяви рицарят, — в живота си съм имал много премеждия, преди да срещна и се оженя за красивата Есклармонда, дъщеря на емира Годис. В смъртно единоборство аз победих гиганта, наречен Горделивеца. По-късно се сражавах с неговия брат Аграпар, като го принудих всяка година да плаща на Годис богата дан. С помощта на Оберон, който ме беше запознал с вампира Малаброн, аз се спасих от корабокрушение, след което завладях град Офалерн. Нашият император ми беше поставил също трудната задача да изтръгна зъбите и брадата на Годис, за да го направя за посмешище. Но без Оберон никога нямаше да се справя. Тогава джуджето-магьосник ми подари три мирни години в моя град Бордо, в приятната компания на красивата Есклармонда. Подир това трябваше да ме научи на някои вълшебства. Разбирам, че срещайки ни, той е пожелал отново да ме изпита дали ще успея да оценя стойността на твоята магическа сила. Дано се окаже непреодолима, в противен случай сме загубени.
— Господарю — отговорих аз, — не съм знаел, че джуджето-магьосник е искало да направи от теб свой ученик. Сигурно е пожелало да ти докаже, че магията винаги е свързана с храбростта. Без съмнение моята вълшебна сила е голяма, затова пък много неща от този свят са ми неизвестни. Би ли могъл да ми дадеш някакви сведения за двореца, към който плаваме?