Свивайки рамене, аз изсвирих с рога, тъй като, изглежда, и това беше част от церемонията на нашето посрещане.
Ехото протяжно отекна и замря. Вратата не се отвори, но звън от желязо ни накара да извърнем глави — зад нас се бе появила многочислена войска рицари и бе преградила пътя ни за отстъпление.
Очи като рубини блестяха зад спуснатите шлемове и измършавели ръце стискаха копия и саби. Доспехите на враговете и на конете им бяха катраненочерни.
На няколко стъпки пред войската бе застанал рицар, който, изглежда, я предвождаше. Той направи с коня си няколко крачки напред и извика с гробовен глас:
— Проклети да сте вие, които дръзнахте да преминете моста на замъка на смъртта! Надявам се скоро да се присъедините към нас в царството на сенките. Въпреки всичко гигантът — моят господар — ви оставя една съвсем малка възможност да спасите душите си. Очакват ви много изпитания и ако успеете да излезете победители в тях, той ще ви приеме тази нощ в своя дом. Но помнете, че никой никога не е излязъл жив отвъд тази крепостна стена. Разбира се, ако се страхувате да опитате късмета си, можете да се сражавате с нас, двама срещу двадесет.
Без никакво колебание бих помел тази паплач само с един сноп лазерни лъчи, но тогава никога нямаше да узная какво става вътре в замъка.
Препуснах мълчаливо и насочих коня си към вратата, която все още беше затворена. Тя се отвори, когато се приближихме на няколко метра. Зад нея се откри дълъг, пестеливо осветен коридор от няколко окачени по стените факли. Вероятно продължаваше доста навътре. Бронзова статуя, поставена по средата му, препречваше пътя ни. Това сигурно беше първото изпитание, което ми беше отредено.
Приближавайки се, различих по-добре формата на този робот. Беше стрелец, който бавно се придвижваше, опънал лък с остра стрела, насочена право в гърдите ми. Отклоних коня, но острието остана обърнато към мен. Завои и резки извъртания изобщо не влияеха на тази машина, снабдена със съвършен уред за прицел.
Всичко беше много интересно, но трябваше да действувам бързо, защото тетивата се бе изопнала твърде заплашително. Само след секунди насочената от сигурна ръка стрела щеше да полети към мен. Защитният ми екран вероятно би бил достатъчен, за да ме запази, но нещата не стояха така с моя другар. Колчанът на стрелеца бе пълен с вдъхващ уважение набор от стрели, което доказваше, че тази малка игра можеше да продължава твърде дълго.
Скрит зад своя щит, Юон изглеждаше примирен със съдбата си.
Поливалентният ми заглушител бе достатъчно ефикасен, за да разстрои тази апаратура с електронно управление, когато стрелецът отпусна тетивата. Стрелата му свирна край ухото ми, преминавайки на значително разстояние, и се заби в гърдите на един от призрачните рицари.
Минах край повредения робот, без да ме е грижа, следван от моя верен Юон. Стрелите продължаваха да летят с пълна скорост, покосявайки гвардейците, които не предприемаха нищо да се запазят от тях.
С известна изненада забелязах, че веднъж поразени, те се превръщаха чисто и просто в пушек… Нямаше нужда дори от гробница. Тогава вратата се затвори и прекрати подвизите на нашия герой, който продължи стрелбата, докато изчерпа мунициите си.
— Какво ще кажеш за това, ваше величество? — запитах аз Юон.
— Божичко, никога през живота си не съм брал толкова страх! Силата на този железен мъж е невероятна. Погледни само как наполовина е пробита тази дъбова врата. Ако ни беше улучил, ни щит, ни доспехи можеха да ни спасят.
Продължихме да вървим по коридора, чийто изход не се виждаше и ето, че се появи и второто изпитание. Този път се касаеше за друг вид автомати, въоръжени с пики, чиито остриета цепеха въздуха със скорост, недоловима с просто око. „На тези хора съвсем им липсва въображение“, промърморих аз. „При това те би трябвало да знаят, че притежавам твърде ефикасна система за дезориентиране. Вероятно не са имали време да разнообразят мизерния си мизансцен!“
Този път другарят ми ме наблюдаваше с повече доверие и яздеше редом с мен, без да вдига щит, за да се брани. Точно там му беше грешката!
Въпреки всичките ми усилия, не успях да повредя тези проклети роботи. Независимо от това бях длъжен да преодолея тази стена, но и муха дори не би могла да го направи, без да бъде разсечена на две.
Трябваше да намеря друг начин за отбиване на удара. След кратко размишление достигнах до решението на задачата. Извадих от чантата си две атомни гранати и ги търкулих до развихрилата се машинария, през това време двамата с Юон се прикривахме с щитовете.
Взривната вълна бе твърде мощна и експлозията продължително отекваше из коридора, като постави ушите ни на тежко изпитание. Когато прахът се разнесе, разтопените копиеносци представляваха пушеща метална купчина. На практика тези гранати не отделяха радиоактивен прах и затова нищо не ни пречеше да продължим напред.