— Изтрийте сълзите си, мила госпожице! Окасен дьо Серн е могъщ чудотворец. Неговото вълшебство ни позволи да стигнем до тук. Що се касае до мен, аз твърде умело боравя с оръжия и не се страхувам от вашия прословут великан!
— Този благороден рицар има право. И дума не може да става да изоставим такава невиждана красота в ръцете на ужасното същество. Юон дьо Бордо и аз самият даваме клетва да ви освободим.
При тези думи не можех да не си помисля за наставленията на Тортобаг. Там, където се намирах, можех да очаквам всичко. Господарите на тази планета, изглежда, държаха да останат неизвестни. Сондите ни не бяха успели да изпълнят предназначението си. Всички хитрости щяха да са добре дошли за тях, само да ми попречат да изпълня мисията си.
Това хубаво момиче се появи, сякаш за да ме задържи. През всички времена жените са играли главна роля за съблазняването на героите, тръгнали да търсят приключения. И така аз трябваше да проявя бдителност и да не се оставям да бъда покорен от нея. Лесно беше да се каже, ала доста по-трудно да се осъществи, защото Николет беше много красива и будеше желания…
Във всеки случай сега беше невъзможно да отстъпя. Заклел се бях да се сражавам за нея и дума не можеше да става да наруша клетвата си.
Между другото, младата дама ме беше хванала за ръка и внимателно ме водеше из лабиринтите на замъка.
Заредиха се стълбища и коридори.
По пътя забелязах скъпи гоблени и ценни предмети, плод на грабежите на великана. Затова пък не видях нито един апарат, свидетелствуващ за някаква напреднала техника. За осветяване се използваха насмолени факли, закрепени на стенни поставки. Грамадни цепеници горяха напразно в огромнте камини, тъй като по дебелите зидове се стичаха струйки влага. Сигурно тук не беше приятно да се живее, особено през зимата!
Странно — не срещнахме никого. Слугите, ако имаше такива, сигурно си стояха на топло в кухните, доверявайки се на бдителността на стражите, поставени по крепостните стени.
Така достигнахме до централната кула. Висящ мост я отделяше от останалите постройки. Двама въоръжени мъже, толкова непривлекателни, колкото и тези, които бяхме срещнали, стояха на пост. Щом ги съзря, Юон извади сабята си, но глухарите останаха неподвижни, подпряни на пиките си — присъствието на Николет вероятно ни служеше вместо пропуск.
Въпреки всичко не биваше да се доверяваме. Излизането сигурно щеше да бъде по-трудно от влизането и затова аз внимателно потърсих мястото на механизма, служещ за спущането на решетката и висящия мост.
Безкрайна виеща се стълба ни отведе до поредица кръгли стаи. В последната, на върха на кулата, ни очакваше тукашният господар.
Този великан сякаш беше излязъл направо от някакъв кошмар. Беше поне един път и половина по-висок от мен. Дългите му черни коси, сплетени на слепоочията, очевидно от много време не бяха виждали гребен, толкова бяха сплъстени. Носеше нещо като превръзка, скроена от животинска петниста кожа. Тялото му беше защитено с ризница от обли метални пластинки, гъсто зацепени една в друга. Тежка сабя висеше на пояса му. Гравирани наколенници покриваха пищялите му.
Имаше особено неприятен израз на лицето, откриващ дълги, пожълтели кучешки зъби.
В дясната си ръка държеше потир, изсечен от човешки череп, със столче от парче бедрена кост, обкована със златен диск.
Стаята беше мебелирана с ужасно лош вкус. Подът беше постлан с кожи вместо с килими. Масите бяха отрупани с множество скъпоценни предмети, а стените — покрити с колекции от разнообразни оръжия.
Във всичко това имаше нещо театрално и приличаше по-скоро на декор, отколкото на обикновена стая.
Питах се откъде, все пак, се беше взел този великан. На някои планети живееха раси от гиганти, но те образуваха многолюдни племена и в най-общи линии бяха елиминирали хората с нисък ръст. Тук нямаше нищо такова — това същество, изглежда, бе някаква аномалия, почти анахронизъм. За мутация ли се касаеше или за андроид?
Още една нова загадка за разрешаване…
Явно Великият съвет ме глезеше, изпращайки ме на разузнаване в тази планета! Тук не се налагаше да размишлявам. След като ни изгледа презрително, великанът захвърли чашата на земята и извади сабята си, след това изрева с гръмовен глас:
— Това са значи червеите, които дръзнаха да проникнат в прокълнатия замък. Кои сте вие впрочем?
— Васал — отговори моят другар, — аз съм Юон дьо Бордо. Сигурно си чувал да се говори за моите подвизи и сигурно знаеш, че Оберон ми оказва чест с приятелското си отношение към мен.
— Да, чувал съм да се говори за теб, както и за това проклето джудже! Изглежда, то е подпомогнало с вълшебството си, за да проникнете през охраната на този замък. Малко хора са достигнали до мен. А твоят другар ням ли е? Нека каже името си, защото аз не се сражавам с непознати.