— Моя нежна любов, аз съм безкрайно щастлива. Навеки ще помня тази прекрасна нощ. От днес нататък аз ще живея единствено в очакване да се завърнеш.
Не отговорих нищо, само отвърнах на нейната целувка. След това отидохме при Юон. Той ме погледна съучастнически и ме запита дали не съм твърде изморен, за да продължим ездата.
Налагаше се да тръгвам, въпреки голямото ми желание да остана в компанията на моята нежна любима. Но обявих, че се чувствувам напълно във форма.
И така, след една особено богата закуска, яхнахме конете си и пришпорвайки ги, прекосихме подвижния мост.
Дълго виждах Николет как ми маха за сбогом от високата кула. Знаех, че по прекрасното й лице се стичат сълзи. Не се съмнявах също, че може би никога вече нямаше да я видя, и не съжалявах, че употребих хитрост, за да й създам илюзията за една щастлива нощ…
Между всичките премеждия, срещнати досега на тази странна планета, последното беше единственото, при което едва не се провалих.
Не ставаше дума за някаква клопка, поставена от владетелите на тази измамна звезда, в случая бях загубил прекрасни часове.
Юон се отнесе с уважение към моето мълчание. Той разбираше тъгата ми и ме остави с мислите ми.
Въпреки това, след известно време, виждайки, че съм все така мрачен, той проговори:
— Какво смяташ да правиш, приятелю? Все още ли искаш да отидеш в Монмюр и да се срещнеш с Оберон?
— Разбира се! — възкликнах аз. — Единствено заради това съм тук. Вярваш ли, че щях да изоставя Николет, ако нямах сериозни причини?
— Е добре, в такъв случай ще прекосим морето, а това вече е едно трудно начинание, защото там има страхотни чудовища, които нападат всички моряци. Надявам се, че морският дявол ще се яви на срещата, в противен случай ще ни се наложи още веднъж да се доверим на силата на твоите вълшебства.
Тези думи ме върнаха към действителността. Всъщност моите анти „G“ бяха в състояние да ми помогнат да премина през това препятствие. Но тогава трябваше да изоставим конете, които се оказаха съвсем подходящи, за да се придвижваме из тази изостанала страна.
Историята за тритона, която ми разказа великанът, ми се струваше малко вероятна, но на тази планета всичко можеше да се случи.
— Кажи ми, ти срещал ли си такива морски дяволи? — подхванах аз.
— Разбира се — увери ме Юон. — Навремето бях прибегнал до услугите на един от тях, наречен Малаброн. Оберон ми го беше изпратил и той ме отведе на сигурно място.
— В такъв случай би трябвало в подводни градове под вълните да живее цял народ.
— Възможно е, защото те знаят да управляват морските създания и без съмнение ги използват, както ние кучетата и конете. Вероятно живеят в тези пещери. Говори се дори, че там имало несметни богатства. Но тези дяволи, изглежда, не са много на брой, защото се срещат в изключителни случаи.
— Винаги ли ги е имало, или отскоро са се появили?
Другарят ми направи неопределен жест.
— Нямам представа… Струва ми се, че нашият създател ни е заченал всички едновременно, но не бих могъл да го потвърдя.
— А знаеш ли как изглеждат чудовищата, за които говориш?
— Благодаря на небето, че никога не съм имал работа с тях! Говори се, че приличали на големи змии и че с огромната си уста можели да погълнат цял кораб. Нищо повече не знам за тях.
Отново се замислих. Струваше ми се нормално да се произвеждат андроиди като Яростния, дори и мутанти — поучовеци-полуриби като тези прехвалени дяволи. Въпреки всичко тези морски змии ме озадачаваха с размерите си. Трудно можех да си представя подводна биологична лаборатория, където се развъждат такива същества. Какъв беше смисълът на всичко това? Без съмнение, рационалното експлоатиране на една планета изисква щото и океаните да бъдат използвани. Оттук и този народ от тритони, но аз бях успял да установя, че владетелите на тези континенти и океани твърде малко се интересуваха от екологичните и индустриални проблеми.
Нищо от видяното досега не говореше за някакво разумно устроено общество.
Срещаха се императори, рицари и благородни девици, великани, магьосници и всичко преминаваше като в сън, без никаква връзка с етиката на Конфедерацията.
Всъщност това, което виждах, сигурно беше чиста фантазия.
Моите апарати обаче ми изглеждаха точни, не бях под хипноза и затова всичко, което виждах, беше реално, макар и ирационално…
Налагаше се да приемам събитията такива, каквито са, без да се стремя да ги разбирам.
Накрая, след тричасова езда, ние достигнахме нашата цел. Пред нас, додето поглед стига, се простираше океанът, пуст, без никакви плавателни съдове, нито мутанти от какъвто и да е вид.