Пътят ни отведе до просторен плаж със ситен пясък, където вълните се плискаха и тихо отшумяваха.
Оставаше ни да чакаме благоволението на морския народ.
Глава V
Изтегнат на плажа, аз с тъга си мислех за прекрасната Николет. Дали наистина съществуваше?
Не бях сигурен. Всичките ни приключения сякаш бяха сън. Въпреки всичко нежният й образ се появяваше пред мен с необикновена яснота. Никога нямаше да я забравя…
Юон се разхождаше с широки крачки, вдишвайки морския въздух. Конете ни пасяха хилавата трева на дюните.
Започнах да се отегчавам от чакането, когато забелязах на хоризонта една малка точица, която бързо нарастваше.
С бинокъла си успях да различа някаква лодка, подобна на онази, която ни беше отвела в замъка на гиганта. На борда й не се виждаше никой. Златната решетка, разположена в предната й част, беше достатъчна, за да я управлява.
По-късно различих някаква глава, която се показваше от време на време над вълните — без съмнение ставаше дума за прословутия морски дявол… Плуваше като делфин, задържайки дълго време главата си под водата, след което показваше лицето си, оглеждаше се наоколо и отново се гмуркаше. Образът му беше напълно човешки и черна брада опасваше лицето му, а дългите му коси плуваха като водорасли.
Юон също го беше забелязал.
Отидохме на брега, държейки конете си за юздите. Малко след това лодката спря пред нозете ни.
Морският дявол поигра още малко във водата, но не успях да различа дали имаше крака или плавници. Във всеки случай между пръстите на ръцете му имаше ципа, която го улесняваше при плуването.
Той ни поразглежда минута-две, а после каза с остър глас:
— Значи ти си Окасен дьо Серн, а ето и Юон, когото вече познавам… За да съм напълно искрен, знай, че към теб и подобните ти не изпитвам никаква симпатия. Морският народ не обича никак съществата от равнините и горите. Заповядано ми беше да дойда и да те взема, за да прекосиш пролива, и аз се подчиних. Не чакай нищо повече от мене, Халиброн.
— Благодарим ти за тази услуга — отвърнах аз. — Мога ли да знам защо не обичаш хората от сушата?
— Всички те са мръсни и зловонни, жестоки и лъжливи и ако не беше заповедта на Даю, с удоволствие бих те изоставил на морските чудовища, които убиват само когато са гладни. Ала стига съм говорил. Натовари конете в тази лодка, а вие двамата се покачете на гърба ми и на гърба на моята другарка.
При тези думи видях как изплува една прекрасна русалка с пищни златни коси, която мълчаливо се приближи до брега.
Аз лично съвсем нямах желание да използвам това любопитно транспортно средство, но Юон, давайки пример, качи конете на лодката и яхна през кръста морския дявол.
Оставаше ми да го последвам, което и сторих.
Първо установих, че за корпус на лодката, носеща нашите коне, бе използвана огромна мидена черупка. Реакторът, който я задвижваше, бе поставен отдолу и беше невъзможно да го разгледам.
— Странно — обърнах внимание на Юон, — тези хора явно нямат достатъчно развита техника, за да произведат мотора, който движи лодката. Откъде ли са го взели?
— О! Морските хора са богати. Перлите и коралите, които изваждат от морето, им служат за размяна и сигурно търгуват с жителите на Ис…
Тъкмо се канех да поразпитам за този град, когато моята кобила светкавично потегли.
Никога не ми беше минавало през ума, че тези морски същества могат да притежават такава сила. Движението им беше бързо и равномерно, а подире им оставаше бразда. Трябваше да обгърна врата на моя „кон“, за да не падна.
Лодката ни следваше, водена от тайнствените заповеди, предавани по нейната антена.
При това положение и дума не можеше да става да завържа разговор с моята красива русалка. Водните пръски шибаха лицето ми, а брегът зад нас приличаше вече на тънка сива ивица. Къде ли отиваха нимфата и дяволът? Не знаех…
Във всеки случай това изобщо нямаше значение — аз трябваше да играя ролята си. Явно господарите на тази планета бяха решили да ме накарат да направя една дълга морска разходка, преди да ми окажат честта да ги срещна. Без съмнение те желаеха да ме подложат на изпитание.
Но всичко това съвсем не ми се нравеше, защото Халиброн беше подчертал, че не цени никак хората от сушата. Нямаше ли и той да ни изиграе на свой ред някой номер?
Погледнах към Юон, изглеждаше съвсем спокоен. В крайна сметка предишният му преход на гърба на Малаброн — друг морски дявол, бе преминал много добре. От време на време той дружески ми махваше, а аз му отговарях. Така ние преплувахме десетина мили. Земята вече не се виждаше.
Неочаквано, без ни най-малко предупреждение, нашите коне се гмурнаха във водата. Те не се затрудняваха, тъй като използваха кислорода от водата, нито пък аз, защото моят прозрачен скафандър имаше автономна дихателна система. Но с Юон положението не беше същото. Повлечен от тежката си ризница, той се понесе като олово към дъното!