Рискувайки всичко, аз запратих една атомна граната по тези демони и включих моите анти „G“.
Черупката ни отскочи с такава сила, че насмалко не паднахме с главите надолу. Вярно, че корабчето ми съвсем не беше официално регистрирано от нашите навигационни служби… Въпреки това успях да го овладея и се насочихме право към повърхността.
Прекрасният град изчезваше зад нас. Чудовищата не даваха вид, че ни преследват — изглежда, урокът беше им послужил.
Морските дяволи също не се появиха повече. Сякаш омразата към хората от сушата беше задоволена от страха, който ни причиниха. Впрочем, трябва да призная, че доста се бях поизпотил.
След току-що проведения сеанс спокойствието, царящо на повърхността, ни се видя изненадващо.
Ако не бяха остатъците, плуващи над вълните, можехме да си мислим, че всичко това е било един ужасен кошмар.
Юон се освободи криво-ляво от своя пластмасов чувал, поотърси се, опитвайки се да изцеди водата, стичаща се от панталоните му, и възкликна:
— Окасен, ти наистина владееш невероятни магически умения! Никога не бих повярвал, че бих могъл да попадна под водата във въздушен мехур. Тези морски дяволи са безбожни грубияни, престъпили клетвата си, и ти би трябвало да им дадеш добър урок. Няколко огнени гюлета щяха да разрушат домовете им.
— Ха! — казах аз непринудено. — Това са жалки магьосници, затова не благоволих да ги наказвам за тяхната наглост. Тъй като те ни изоставиха, ние ще завършим пътешествието си по въздуха.
— Господи! — извика другарят ми. — Досега съм мислил, че само Оберон може да лети в своя град на облаците. Ти действително не преставаш да ме изненадваш!
Слабата мощност на моите анти „G“ не ми позволяваше да набера височина. Затова продължихме прехода си ниско над водата, почти като кораб на въздушна възглавница.
Спътникът ми изглеждаше очарован от този експеримент. Успокоен, той си тананикаше някаква любовна балада, в която се разказваше за един рицар, тръгнал да освободи своята красавица от неверниците.
Бях се съсредоточил в управлението и се взирах в хоризонта, търсейки лодката с нашите верни коне.
Скоро забелязах някакви точки по гребените на вълните. Приближих се заинтригуван и ме обхвана неприятно чувство.
Прекрасни дългокоси създания играеха сред вълните и пееха чудна, омайна песен.
Те ми разказваха за нещастната любов на някаква нимфа. Аз се бях превърнал в рицаря Ханс и една от тези водни девици се беше съгласила заради мене да стане земна жена с цената на хиляди мъки. Ала аз съм я изоставил заради някаква глупава принцеса и това разбило сърцето на моята прекрасна русалка.
Дълго време останах в плен на тази песен. Юон я слушаше в екстаз.
Неуправлявана, раковината ни се носеше напосоки по вълните.
За щастие, моята подготовка ми помогна да реагирам. Избягвайки хипнотизиращия зов на красивите сирени, които протягаха към нас ръце, аз отново поведох лодката, отдалечавайки се от тези чародейни създания. Наложи ми се да употребя всичките си сили, за да попреча на Юон да се хвърли във водата и да отиде при тях.
Най-накрая хорът заглъхна в далечината и другарят ми се опомни.
Напредвахме бързо и нито едно препятствие не ни забави, така че лодката ни настигна другата, в която се намираха конете ни.
В продължение на два часа плавахме заедно. Тогава пред нас на хоризонта се очерта сива ивица — брегът приближаваше. И този път бях успял да преодолея премеждията по пътя си, но въпреки това съвсем не се заблуждавах. Оберон и съучастниците му положително нямаше да ме оставят на мира.
Каква ли беше тяхната цел?
Как бе възможно толкова различни същества да съжителствуват на една планета? Кой задоволяваше нуждите им? Какви бяха стремежите им? Имаше толкова загадки за разрешаване.
Исках незабавно да науча нещо повече за следващия ни престой и отново заразпитвах Юон:
— Кажи ми, приятелю, какво знаеш за страната, където отиваме?
— Тези земи принадлежат на крал Градлон, който царува над град Ис. Но в действителност дъщеря му, прекрасната Даю, има пълна власт над него. Тя е и фея, изкусна в магьосничеството, която умее да усмирява океана. От своята майка Малгвен, умряла при първото си причастие след раждането й, е наследила един вълшебен кон на име Морварк, който може да препуска по вълните като по ливада, дори и при най-силна буря. Често принцесата тръгва на дълги разходки, отдавайки прекрасното си тяло на океана. В замяна на това ощастливеният й любим подарява на град Ис богатства, които крие в дълбините си. Със своето вълшебство Даю издигнала огромна стена, която обгражда града от всички страни, освен към морето. Там една бронзова врата затваря дигата. При прилив вратите се отварят и водата прониква в басейна. Ако приливът е висок, ги затварят, да не би водите да залеят града, после отново ги отварят при отлива. Бардовете разказват също, че гостите на Даю, чествувани и ограждани с внимание при пристигането им, не напускат живи този прокълнат град. Повярвай ми, за нищо на света не бива да отиваме там…