Без специалната система на скафандъра си щях да загина. Веднага включих автономната вентилация, която ми помогна отново да поема въздух.
Даю вече се приближаваше към мен, за да се наслади на агонията ми, поставила ръце на хълбоците си, с насмешка в очите.
Но тъй като не изглеждах особено засегнат, тя ми обърна гръб и си отиде, следвана от своя слуга. И този път моите играчки ме бяха спасили. Оставаше да се освободя от това мъчение, заради което трябваше да ползвам резервния си кислород, при това без да повредя собствения си скафандър.
Справих се без големи усилия, като вкарах дулото на един лазерен пистолет под маската, разцепих я и я изтръгнах от лицето си.
Освободен, аз дълбоко поех свежия въздух и изключих дихателния апарат.
Оставаше да напусна Ис невредим. Поразмислих малко и нещата се изясниха. Даю твърде много се отличаваше от другите жители на тази планета със забележителните си технологични познания. Останалите, включително и Градлон, изглежда бяха най-обикновени, напълно неуки и прости марионетки, с които злата принцеса се забавляваше. Без съмнение това бяха синтетични андроиди, създадени от забележителни биолози. А аз бях видял в океана само машините, предназначени да доставят всичко необходимо на жителите на града.
Къде тогава се намираха инсталациите, които ги произвеждаха, и кой ги контролираше? Оберон или Водан?
Бързо елиминирах в изчисленията си първия, който вероятно се носеше свободно из въздуха на летящия си град.
Водан трябваше да притежава други качества. Налагаше се на всяка цена да се приближа до него.
И така, аз се завърнах в двореца, следван от храбрия Юон, все по-объркан от развоя на събитията.
Този път бях твърдо решил да не отстъпвам на ухажванията.
Даю ме изгледа без явна изненада.
Седнала на златния си трон, тя хвърли към мен яростен поглед, сякаш ме предизвикваше. Незабавно включих защитното си поле, защото лекото сияние, обгръщащо мястото, където седеше това демонично създание, доказваше, че то също беше взело предпазни мерки.
— Е, скъпа моя — с подигравка казах аз, — не беше очаквала да изляза толкова издръжлив, нали? Навикът ти да властвуваш над андроидите те е накарал да подценяваш способностите на нормалния човек! Какво чакаш, а не превърнеш в пепел моята дръзка личност?
— Не си губи времето в празни приказки — изкриви лицето си в гримаса тя. — Много добре знаеш, че и двамата сме под защитата на нашите полета. Нищо не бих могла да ти сторя, а и ти не можеш да ме достигнеш!
— Теб, може би! Но това не се отнася до твоите подчинени и съкровищата, натрупани в този град. Мога да срина този дворец и да унищожа подводните заводи, ако това ми доставя удоволствие! И много бих желал да го направя, защото ти ме обсипа с обещания, а наруши клетвата си.
При тези думи аз извадих моя гранотомет и изстрелях в една от съседните стаи граната със слабо поразяващо действие, но все пак достатъчно, за да превърне в прах мебелите и произведенията на изкуството, струпани там.
Даю подскочи като засегната от експлозията, сетне разгневено погледна развалините и изкрещя:
— Демон! Убедена съм, че желаеш да ме уплашиш, ала възможностите ти са по-малки, отколкото си мислиш. Все пак не бих желала риска да видя унищожени чудесата, натрупани тук. Говори, кажи ми какво желаещ и ти се кълна, че ще бъдеш удовлетворен.
— Тъй да бъде! — отговорих й аз след кратко размишление. — Бих желал да ти оставя още една възможност. Ето условията ми: Юон и аз да напуснем свободно Ис. Ти ще ни осигуриш начин да се озовем там, където се намира този, когото наричаш Водан. Защото, ако имаш някаква власт, не ти си тази, която произвежда робите андроиди, над които царуваш. Оберон също ще трябва да се срещне с мен. Тогава ние бихме могли да разговаряме и аз ще ги запозная с посланията, предназначени за тях.
— Добре! Приемам. Кораб ще те отведе там, където пълновластно царува Водан. Дано да съжаляваш за това!
Без много-много да се трогна от тези заплахи, аз й обърнах гръб и спокойно излязох, придружен от верния ми и все така слисан Юон.
Затова пък андроидът се изплаши и изчезна…
За всеки случай, пътем аз подхвърлих една последна закана по адрес на черния слуга, който ни съпровождаше:
— Внимавай в това, което ти казвам. Ако за нещастие господарката ти е намислила някаква низост спрямо нас, бронзовата врата, запазваща Ис от морето, ще се разхвърчи на парчета и градът ще бъде потопен във вълните!
Всъщност моите думи не бяха лишени от смисъл, тъй като се бях погрижил да пусна в подножието на вратите на шлюза един телеуправляем атомен снаряд. Но не знаех дали той ще се задействува, защото и най-лекото смущение можеше да му попречи да избухне.