Накрая успях и корабът ни заплава с пълна скорост към новото си направление. Докато аз работех, Юон също не си беше губил времето напразно, той здраво бе завързал екипажа за по-голяма сигурност и беше проверил хранителните ни запаси, за да разбере дали не рискуваме да загинем от глад или от жажда. В това отношение нямаше от какво да се страхуваме. Корабът беше изобилно зареден и ни осигуряваше, на нас и екипажа, храна за шест месеца.
Един последен проблем ни оставаше — двигателят. Дали беше достатъчно автономен?
Повече от час го изучавах отвсякъде, но не успях да разпозная отделните му части. Единственото, което можах да определя със сигурност, беше, че използваше морската вода като гориво. Това даваше надежда за много продължително действие, освен ако не беше снабден и с катализатори, които периодически трябваше да се подменят. Екипажът вероятно знаеше и аз реших да запитам един от моряците.
Така се озовах в трюма, където Юон ги беше отвел, и задействувах психосондьора си, като избрах измежду тях онзи с най-интелигентна външност.
За зла участ, от него не измъкнах нещо кой знае колко интересно. Той мислеше, че „Армор“ — това беше името на нашия кораб, можеше лесно да отиде и да се върне по пътя, водещ в страната на Водан. Но веднага след завръщането му злите духове се качвали на борда, за да се заемат с „магиите“, които движели кораба. Самите моряци не знаеха нищо по тези въпроси и дори се страхуваха да доближат машинното отделение. Това бе лесно обяснимо, тъй като радиоактивните излъчвания бяха особено силни около него. Бях установил наличието на плътна оловна броня наоколо. В действителност на практика този екипаж служеше само в случай на повреда — имаше указание да натисне едно копче, включващо автоматичен предавател, и да издига платната на мястото на решетките. Злите духове долитаха за отстраняване на повредата с изключение на случаите, когато корабът успееше сам да влезе в пристанището с платно. С една дума, когато отидох при Юон на палубата, не бях стигнал доникъде.
Бях започнал да констатирам с удоволствие, че нито един от бреговете не се виждаше, когато моят другар ме дръпна за ръкава, посочвайки ми тревожно небето.
Огромни, почти черни облаци бързо се издигаха нагоре. На повърхността на морето вече имаше бели зайчета, а вятърът свиреше в златните жици на решетките, опънати на мачтите.
— Дявол го взел! — свъсих вежди аз. — Наближава адска буря… Вярвам, че люковете са добре затворени.
— Току-що погледнах нататък, никаква опасност. Но да си кажа честно, Окасен, не съм свикнал да плавам и сигурно ще ме хване морска болест!
„Хайде де — помислих си аз, — само това ми липсваше. Дано да имам някакво лекарство против нея в запасите си…“
Уви, не бях предвидил, жалко беше, че не можех да разчитам повече на помощта на рицаря… Що се отнася до мен, моето състояние ми даваше надежда, че ще издържа. Изпратих Юон да се подслони в някоя кабина и застанах на руля, за да се опитам да намаля тласъка на вълните, изпреварвайки вятъра.
Със сигурност очаквах някакво мръсно време, ала торнадото, което се развихри внезапно, надминаваше по сила всичко, което бих могъл да си представя.
Облаците, които вятърът се опитваше да разкъса, бяха толкова плътни, сякаш бе настъпила нощта. Чудовищният повей, който ни връхлетя, изтръгна отведнъж всичките решетки. Морето се вдлъбна, вълни, високи повече от 15 метра, се втурнаха подире ни, сякаш ни преследваха.
Отначало мислех, че ще е по-хитро да се задържим върху гребена, като използвам двигателите си. Така се движих известно време, но след това сгреших и оставих вълните да ме догонят. Отведнъж „Армор“ се озова на дъното на зелена пропаст, над която се издигаше следващата вълна. Тя ни помете и се разби.
За щастие, бях се настанил добре върху някакъв намотан кабел и притежавах автономен дихателен апарат в скафандъра си, иначе щях да се удавя.
След няколко нескончаеми минути излязох от леденостудения синьозелен облак и установих, че двете мачти бяха направо прерязани.
Имахме късмет, че корпусът беше издържал. Пробвах друга маневра, последователно променях посоките, като извъртах кораба право срещу водните планини, развилнели се, за да ни погубят.
Това не промени много нещата, като изключим, че можех да ги виждам как наближават и се готвят да ни залеят. В крайна сметка аз не страдах, тъй като бях в непроницаемия си скафандър, но се страхувах единствено водните пороища да не ме изтръгнат от палубата.
На няколко пъти корабът застана напреко и гигантските вълни насмалко не го преобърнаха, но той се изправи до краен предел и кротко се подчини на командите.