Това означаваше, че нито един човек не би могъл да оцелее след драмата, разиграла се на тази нещастна планета. Бях научил достатъчно, най-малкото не очаквах да открия нещо повече. Затова реших да се върна на кораба и да посетя някой друг мъртъв град.
Открихме конете си там, където ги бяхме оставили, до първата проучена сграда и тръгнахме по обратния път, по старата автострада, потънали в мрачни мисли.
Стигнахме до залива, където сутринта бяхме оставили кораба закотвен, но останахме неприятно изненадани. Докъдето поглед стига, морската шир беше пуста.
— По дяволите! — възкликнах аз. — Какво ли се е случило? При това им бях дал достатъчно голяма доза сънотворно, за да ги приспя за два дни.
— Не мислиш ли, че вълшебствата, които движат без платна този кораб, биха могли неочаквано да влязат в сила? — подсказа рицарят.
— Имаш право — проърморих аз, — това е единственото приемливо обяснение. Освен ако някоя група морски хора не са го завладели. Сега сме закотвени тук, защото апаратът, с който летя, не може да ни отведе до нашия изходен пункт!
— А! — рече Юон доверчиво. — Аз съм спокоен. Ти ще намериш начин да се измъкнем оттук. Докато чакаме, предлагам отново да отидем в този злокобен град, за да потърсим подслон и да преспим. Нощите са хладни и бризът вледенява костите ми.
Погледнахме за последен път все така пустото море и се върнахме назад.
Пристигнахме в предградията на мръкване. Влязохме под първия, изпречил се пред очите ни подслон. В случая това беше огромен подземен гараж, където стояха все още хиляди ненужни бракми, подредени като за парад.
Подслонихме се що годе добре в един старинен автобус. Юон имаше за вечеря наденица, която предвидливо беше взел от кораба, и отпи от манерката, а аз си похапнах от стандартните концентрирани храни, които започваха да ми втръсват, дори нещо повече.
Изгасих факела си и останахме на тъмно, опитвайки се да заспим.
Всички кошмарни видения от следобеда се въртяха в главата ми. За пръв път след пристигането си на тази планета аз се изкуших да включа помощния си предавател, свързан с кораба, за да повикам Пантозер. Честно да си кажа, беше ми омръзнало да си измъчвам мозъка с този неразрешим проблем. Дотогава имах чувството, че владея положението благодарение на многобройните приспособления, с които ме бяха снабдили. Сега обаче, след като установих, че цяла една нация бе загинала, без да може да се съпротивява, съвсем не бях вече сигурен, че ще се измъкна здрав и читав от тази огромна клопка. Уви, не виждах друг начин да напусна това опустошено място! Корабът ми рискуваше да бъде хванат, преди да е достигнал до мен, а беше единствената ми надежда за спасение.
Малко след това взех приспивателно и най-после заспах, решен да изчакам още един ден, преди да изпратя съобщения, че съм в бедствено положение — признание за неуспеха на моята мисия.
Сънят ми беше тежък. Сутринта ме събуди някакво леко поскръцване. В това зловещо място и най-малкият звук добиваше неимоверни стойности. Това ме накара да скоча на крака и да запаля факела си. Юон ме чу и се изправи като на пружина с оголен меч.
И двамата бяхме убедени, че ни предстои разправа с цял легион призраци.
Всъщност се оказа един най-обикновен гризач, който се разхождаше. Привлечен от миризмата на остатъците от наденицата, той беше нападнал торбата на рицаря.
Обхвана ни неудържим смях, който успокои изопнатите ни нерви и ни подейства благотворно. А самото животинче въобще не изглеждаше изплашено — сигурно хората не му бяха познати! Заострената муцуна и тънките мустачки му придаваха леко хитро изражение и почти бях доволен, че виждам живо същество след всички тези скелети.
След като ни изгледа нахално, плъхът реши, че нашите муцуни не са му приятни, и си тръгна, подтичвайки към една стена, където се изгуби.
Откъде идваше той? Сигурно някой кораб го беше довел до тези острови, освен ако не е доплувал от Саргасово море върху някоя дъска.
Обиколих боклуците, закриващи входа на жилището му. Това бяха овехтели транспортни коли, които побираха навярно около стотина пътници. Мястото, където се намираха, изглежда е било важна автобусна спирка.
За моя голяма изненада, зад тях открих не някаква малка дупчица, а широк вход, с безброй неподвижни вече ескалатори, които се спущаха спираловидно, дълбоко под земята. Оттам полъхваше хладен въздух. Бледа светлина мъждееше в дъното на този кладенец. Дали нямаше най-сетне да открия някакви работещи инсталации? Започваше да става интересно!