— Това змей ли е? — запита моят другар.
— Съвсем не, драги. Касае се за най-обикновено транспортно средство, което е отвеждало жителите на този град там, където са желаели да отидат. И точно защото работи, ще го използваме и ние.
— Какво? Ти си луд! Никога не ще вляза в корема на това чудовище.
— Както искаш! — казах аз, дърпайки коня си за юздата. — Въпреки всичко те съветвам да размислиш и да побързаш, защото скоро няма да имаме случай да се измъкнем оттук.
Объркан, рицарят поклати глава, прекръсти се и тъй като вече напредвах, той се реши да тръгне след мен.
След кратък оглед на композицията установих, че това беше еднорелсов влак, движещ се на въздушна възглавница. Аеродинамичните му форми предполагаха достигането на вдъхваща уважение скорост. Напълно осъзнавах риска, който поемаме, като потегляме по този стар криволичещ коловоз. Влакът можеше внезапно да се повреди насред тунела или да блъсне каменни блокове, срутили се от свода, но ми беше все едно. Беше ми омръзнало да мисля за тези руини и за безсилието ми да разбера какво се е случило на този остров.
Настанихме криво-ляво конете си между седалките, след което седнахме и ние като мирни пътници. Разбира се, бяхме единствените пасажери в този влак, който, изглежда, се движеше автоматично.
Намусен, Юон се оглеждаше недоверчиво наоколо и извади наполовина рапирата си, когато по един микрофон направиха съобщение на някакъв непознат език.
Няколко секунди по-късно вратите щракнаха и влакчето потегли, в началото бавно, но постепенно се засили и ни понесе към нашата съдба.
Сега ни оставаше само да чакаме с надеждата, че пътуването не ще продължи дълго, защото провизиите ни не бяха в изобилие.
Докато разглеждах осветлението на купето ни, отразяващо се върху гладките стени на тунела, аз се замислих, че беше настъпила коренна промяна след идването ми на острова. В началото, веднага след приземяването ми, аз бях обикновен астронавт, дошъл да проучи една непозната планета. След това срещата с Оберон и Даю ми показа, че те вероятно представляват някаква заплаха за нашата Конфедерация. Сега обаче знаех, че е било извършено чудовищно престъпление. Бях се превърнал в следовател, натоварен да разкрие и по възможност да накаже виновниците за този геноцид. Това малко ме плашеше, защото съвсем не бях подготвен за тази роля, а, от друга страна,сега вече имах определена причина, за да остана тук и продължа мисията, с която бях натоварен. Бях поел една непосилна отговорност пред сънародниците на моя приятел Юон, защото единствено ние знаехме, че страшна заплаха е надвиснала над тях, и макар че ставаше дума за андроиди, аз в никакъв случай не можех да ги изоставя на произвола на съдбата. Тогава, без да искам, от устата ми се изплъзна един въпрос:
— Кажи ми, Юон, ти на колко години си?
— На петнадесет. Защо?
— Петнадесет! Невероятно… Според продължителността на дните на тази планета, един човек би трябвало да живее около сто години, а един андроид — петстотин.
— Какво значение може да има това?
— Това доказва, че вашият живот е бил умишлено ограничен. За колко поколения се говори в най-древните ваши хроники?
— Десетина…
— Това ще рече, че вашата цивилизация съществува само около два века. Ето още нещо необяснимо! Защо така са скъсили живота ви? Знаете ли, че преди вас са живели други народи?
— Не… Никога не сме чували да се говори за други разумни същества извън тези острови.
— Странно! Въпреки това тази планета не е била пустинна векове наред. Знаеш ли дали тримата, които ви управляват, остаряват толкова бързо?
— Хайде де! Магията ги е направила безсмъртни…
— А, ето нещо извънредно любопитно. Това е доказателство, че Оберон, Водан и Даю принадлежат към някаква друга раса. Започвам малко по малко да разбирам. Създадени сте изцяло от тях, за да населят отново един опустял свят, но не държат да ви виждат вечно живи. За какво бихте могли да им служите? Тайна.
— Ти смяташ, че ние им служим за нещо? Всъщност те въобще не се бъркат в нашите дела.
— Независимо от това, те са прекрасно осведомени за всичко, което става тук.
— Несъмнено! Понякога Оберон изпраща посланик при императора, за да му каже да обяви война на неверниците.
— И по време на сраженията има твърде много убити, нали?
— Разбира се…
— Не особено елегантно средство за намаляване на свръхнаселеността. Те не държат да увеличавате много броя си. Още една загадка, защото вашите континенти биха могли да изхранват десет пъти повече хора, особено с помощта на няколко научни метода и специализирани машини…
Надеждите ми отново рухнаха. Няколко пъти влакчето спира на празни гари. Това бяха сигурно други градове на острова. Реших да пътувам до последната гара. Машините вероятно щяха да продължават да работят и това щеше да ни помогне да завладеем някой кораб, за да се върнем на сушата.