Ново разочарование — след три гари влакът с пълна скорост се вмъкна в някакъв тунел и продължи пътя си, без да спира вече. Къде ли ни отвеждаше? Невъзможно беше да узнаем.
Прегледах всички вагони и мотрисата, без да открия някого, но в това нямаше нищо необикновено. После се върнах в нашето купе и обядвах в компанията на моя приятел, който изглеждаше примирен със съдбата си.
След като свършихме, за да убия времето, аз направих един медицински преглед на рицаря и без усилие открих какво скъсяваше така живота му. Тези андроиди имаха само по един бъбрек, който отделяше твърде зле отпадъчните вещества и процентът на уреята достигаше вече тревожната граница. Затова ми се виждаше лесно да бъдат излекувани от този недостатък, присаждайки им изкуствен бъбрек или прочиствайки периодично кръвта им. В очакване на по-благоприятно време, аз дадох на другаря си кутия активни химически катализатори, които, ако се изпиеха, бяха достатъчни да удвоят живота му. Обясних му накратко за какво се касаеше и добрият рицар разпалено ми благодари. При това той ме помоли да му разреша да раздели тези магически дроги със своята съпруга Есклармонда, което сторих на драго сърце.
След това легнахме на пейките да подремнем, тъй като по нищо не личеше, че влакът ще спре скоро.
Явно беше, че сме тръгнали на дълъг път.
Много бързо заспах, но сънят ми беше изпълнен с мъчителни кошмари. Бях успял да отида при Николет и яхнал бял кон, я отвеждах към моята капсула. Уви! Напразно бях препускал като светкавица, лицето на моята нежна любима се покриваше с бръчки и видимо повяхваше. Тогава се проклех, че съм дал на Юон всичките си лекарства. В същото време ми се явяваше Даю. С лице, изкривено в ужасна гримаса, тя ми обещаваше да върне младостта на Николет при условие, че я изоставя на собствената й съдба и отида в двореца на принцесата, за да остана там завинаги. Тъй като отказах, един огромен облак се спусна от небето, заслепявайки ме напълно. След това се озовах из пустинните улици на един прекрасен град, носещ се в небето — Небесния град на джуджето Оберон. Влязох в някакъв дворец, където положих любимата си върху брокатово ложе, държейки ръката й в моята, и гледах как косите й побеляват като сняг. Задъхвайки се, тя ми шепнеше нежни слова и ми се кълнеше във вечна любов, дори подир смъртта. След това издъхна в ръцете ми.
Тогава се появи Оберон сред блясъка на лъчезарната си младост. Хванал се за корема от смях, той се подиграваше и ми крещеше: „Хайде, върви на гости у Водан. Сега тя е в царството на мъртвите! Той единствен би могъл да й върне живота… И все пак, по-добре ще е да не му се доверяваш, защото той никога не дава нещо без замяна. Ще трябва да му служиш до смъртта си, за да получиш онова, което желаеш, без, уви, да видиш отново красивата Николет. Повярвай ми, сто пъти по-добре ще е да приемеш предложението на порочната Даю!“
Събудих се облян в пот, с глава все още размътена от тези нечестиви видения.
Тогава съзрях Юон да стои прав до мен. Той ме разтърсваше и викаше:
— Окасен, ставай! Пристигнахме. Трябва да побързаме да се измъкнем от тази омагьосана каруца… Вратата е отворена и е ужасна жега! Уви, опасявам се, че сме пристигнали във владението на страшния Водан, господар на мъртвите и на бурята. Господ да ни е на помощ!
Веднага скочих и погледнах навън.
Очевидно бяхме пристигнали най-после на последната гара. Тя приличаше на предишните, беше само по-широка и по-луксозна. Паната по стените бяха украсени с ярко осветени фрески и показваха слънчеви пейзажи, свидетелствуващи каква е била тази страна, преди да я сполети ужасната катастрофа.
Къде бяхме? Изобщо не знаех.
Слязохме на перона, държейки за юздите верните си коне. След това с помощта на моите уреди си изясних нещата. Узнах, че бяхме пропътували повече от петстотин километра, и като последствие отново бяхме пристигнали на континента в един твърде отдалечен от град Ис район. По думите на Юон, ние се намирахме близо до една доста голяма планинска верига, под която, както гласяла легендата, се намирало свърталището на прочутия Водан.
Щом стъпих на перона, започнах да търся изхода, защото много ми се искаше да изляза навън и да изпратя едно съобщение до моя кораб. Макар и леко въоръжен, той все пак ми даваше възможности, които липсваха на портативната ми екипировка. Сега особено много желаех да споделя откритията си с храбрия Пантозер.
За нещастие, от десетте ескалатора, обслужващи гарата, девет бяха напълно затрупани от срутвания на десетина метра от началото им. Наложи ми се волю-неволю да тръгна по последния коридор, който се спущаше в земните дълбини.