Бърз поток се носеше под нозете ни в основата на скалистата стена. Мъглата, издигаща се от него, ни пречеше да видим ясно другия бряг.
— Жьол! Реката на забравата… — каза Юон, потрепервайки. — Окасен, заклевам те! Размисли още веднъж какво се готвиш да извършиш.
— Хайде, благородни приятелю, нима ти загуби вяра в моите способности? — успокоих го аз. — Решетката, която носиш под шлема си, ще те предпази от вредното въздействие при прекосяването. След това аз ще се заема с местния владетел и слугите му, които положително са повече внушителни, отколкото опасни.
— Това е Царството на сенките! Разбра ли добре? Никой никога не се е завръщал от тук, където живеят душите на изчезналите.
— Добри ми друже, с риск да те разочаровам, ще ти кажа, че способностите, които приписваш на тъй наречения Водан, ми се струват малко попресилени. Бъди сигурен, че вашата смърт ще ви освободи завинаги от тази безумна Троица, чиито създания населяват планетата ви. Валкюрите, коболдите, елфите и въздушните духове са положително само андроиди като теб или пък усъвършенствуван вид роботи. Всичко, което приписваш на магията, всъщност е само плод на една могъща наука, без съмнение, която обаче не е много по-напреднала от моята. Скоро отново ще се завърнеш в твоя град Бордо и ще намериш красивата Есклармонда. Давам ти думата си!
Поуспокоеният Юон не отговори нищо.
Възползвах се от подобреното му настроение и набързо проучих потока: дълбочината беше незначителна и можехме да преминем през бродовете.
Конят ми потегли, без да ми създава неприятности. Течението беше доста силно, ала той изобщо не се затрудни. Стъпих на другия бряг и се обърнах. Юон не беше посмял да тръгне.
— Хубава работа! Какво чакаш? Виждаш, че съм жив и здрав. Идвай, няма нищо страшно! — извиках аз.
Рицарят поклати глава, но след това гордостта му надделя и на свой ред се впусна в синьозелените води. Докато приближаваше, аз набързо измерих психо-полето на това място. Беше достатъчно мощно, за да размъти мозъка на един андроид, но съвсем не беше в състояние да обърка мен. След това използвах радара си, за да изследвам забулената в изпарения пещера. Тя беше дълга около десетина километра и почти толкова широка, височината й достигаше триста метра.
Имаше къде да бъдат скрити от евентуално нападение грамадните инсталации.
Приятна светлина се процеждаше през мъглата и изумруденият й цвят ни придаваше с успех мъртвешки вид. Все същият, по детски наивен мизансцен!
Юон дойде при мен много изненадан, че се чувствува отлично и възкликна:
— Бога ми, господарю, дължа ти извинения! Аз съм само един нещастен невежа. Прости ми, че се усъмних в теб. Сега, ако е необходимо, съм готов да те последвам и в ада!
При тези думи той избухна в смях, защото шегата му допадна. После, ставайки отново сериозен, запита:
— Какво възнамеряваш да правиш сега?
— Ще проучим района и ще се запознаем с прекрасните дружки на Водан. Сигурен съм, че ще задоволят вкуса ти.
— Господи! — промърмори рицарят. — Бих взел за закоравял лъжец всеки, който ми кажеше, че ще срещна валкюри приживе! С тебе обаче няма нищо невъзможно.
След около стотина метра мъглата неочаквано се разпръсна и пещерата се откри пред нас в цялото си великолепие.
Необятна равнина, обсипана с кристални призми като блещукащи горички се бе ширнала, додето поглед стига. Тук-таме воини с алени доспехи се сражаваха помежду си, без да ни обръщат никакво внимание.
Над тях се носеха прекрасни създания, с бели лебедови пера, пеещи с ясен глас завладяващи със звучността си химни.
По-нататък се издигаше гигантска постройка, чийто покрив от чисто злато пламтеше с хиляди огньове. В центъра му изправяше ръст исполинско дърво, чийто листак се губеше в златистите облаци…
— Валхала! — промълви Юон. — Каква непоносима за очите на бедния смъртен красота… Ах, само да можеше нежната ми Есклармонда да се порадва на тези чудеса!
— Доста кокетна конструкцийка — съгласих се аз. — И все пак малко поостаряла. Уверявам те, че ние имаме по-добри в нашата Конфедерация. Може би някога ще мога да те отведа в Калапол. Там ти ще бъдеш възхитен от Галакс и ще разбереш кое наистина е хубаво. Не, съвсем искрено смятам, че местният господар има мания за величие, а на мен това ми се струва съвсем не в ред.
Юон ме погледна малко скандализиран, ала дума не пророни и ме последва, без да протестира, когато се отправих към двореца.
Наслаждавайки се пътьом на кристалните отломъци, не можех да отрека, че Водан притежаваше изключителна сбирка от минерали, които биха заинтригували колекционерите на моята планета. Въпреки това вниманието ми скоро беше отвлечено от тези красоти, тъй като организаторът на развлеченията ни беше устроил малък прием за добре дошли.