Изви се яростен вятър и в буреносния му повей задгробни гласове виеха заклинания, за да ни принудят да се махнем на часа, ако не искаме да срещнем гнева на господаря на духовете.
Не обърнах никакво внимание на това, ала трябваше да утеша с приятелски думи нещастния си другар, който силно се разтревожи. Вярно е, че тези любезни същества ни обещаваха хиляди, едно от друго по-изискани мъчения, започващи с изгарянето на тих огън, до заплахата да си послужат с телата ни за засищане глада на дивите вълци.
Това не ни попречи да достигнем до едно дълбоко, оградено от високи скали ждрело. Намирахме се по средата му, когато цял легион ефирни създания ни заобиколи, танцувайки лудешки танц и тананикайки злокобни заклинания.
— Елфите! Свършено е с нас… — задави се Юон.
Този път почти споделях неговото мнение, защото забелязах, че тези въздушни създания изпущаха ярки ритмични светкавици, които можеха да предизвикат опасна хипноза. Мобилизирах всичките си психически сили, за да устоя, и горе-долу успях. Затова пък Юон беше зашеметен от тях и остана неподвижен, с окаменяло лице и полуотворена уста.
С един сноп анти „G“ обездвижих вероломните същества и като грабнах повода на коня му, го повлякох. Така стигнахме до края на ждрелото, там имаше малка пещера, пред която танцуваха блуждаещи огньове. Ужасни крясъци и викове за помощ заглушаваха ушите ни. Погледнах вътре и различих силуети на грешници да се гърчат сред пламъците. Уви, с нищо не можех да им помогна и продължих нататък.
Другарят ми бе изпаднал в дълбок унес, без да чува и вижда нищо.
Вървяхме отново през равнина. Сега дворецът беше съвсем наблизо.
В този миг към нас се спусна глутница вълци с човешки лица. Конете ни отстъпиха ужасени и едва успях да извадя лазерния си пистолет, за да отпъдя хората-вълци. Оръжието ми стори чудо. Всяко докоснато чудовище на часа се превръщаше в пушек, така че останалата част от глутницата изчезна, без много да упорства, така бързо, както беше връхлетяла.
Пред нас вратата на двореца бе широко отворена, сякаш ни канеше да влезем. Извивките на реката Жьол служеха за ров около жилището на Водан. Пред входа две страхотни чудовища, вълк и орел, стояха на стража.
Високо горе около дървото кръжаха белите валкюри, които като че дебнеха смъртта ни, за да ни отвлекат към адските мъчения на това призрачно жилище.
Наоколо из равнината бродеха безплътните сенки на тези, които нямаха право на достъп до валхала. Под закрилата на моето защитно поле аз твърде не се впечатлявах, но независимо от това ужасният вид на това прокълнато място ме накара да потръпна. Тогава установих, че другарят ми беше дошъл на себе си, защото щом видя страшните цербери, застанали пред нас, той измъкна сабята си и зае отбранителна поза.
В този миг вълкът и орелът се спуснаха към нас. Първият се беше насочил към мен, а вторият се хвърли върху рицаря. Натиснах спусъка на оръжието си, но уви — в бързината си бях забравил да проверя пълнителя и дочух само някакво смешно пращене. Късно беше да сменям заряда му! Оставаше ми само да последвам примера на Юон, който се сражаваше с хладно оръжие.
Без никакво усилие двете чудовища разкъсаха защитното поле, неутрализирайки го несъмнено с товар с обратен знак, и започнаха да описват все по-стесняващи се кръгове около нас.
В тази минута на равносметка аз благослових инструкторите си от Калапол, които ме бяха обучили да боравя добре с различни оръжия. Вълчите зъби бяха истински ками, а що се отнася до орела, неговият остър клюн изглеждаше твърд като стомана.
Моят противник се хвърли в краката на коня ми, за да ме повали. Но аз върнах меча в ножницата си. Грабнах късата пика, прикрепена към седлото, и битката започна. Благодаря на небето, че конят ми беше много храбър и като че ли разбираше, че съдбата му е свързана с тази на неговия ездач.
Бързите му извъртания ми позволяваха да бъда винаги лице с лице с врага си. От време на време той го заплашваше с вдигнати предни копита. Независимо от това вълкът беше необикновено ловък. На няколко пъти върхът на копието ми го докосна, ала той го отбегна с умело движение.
Но аз го държах на разстояние и той не смееше да се доближи до нозете на смелия ми кон.
Юон на свой ред също вършеше чудеса. Застрашително въртеше меч и принуждаваше орела да отбива нападенията му в последния момент. На няколко пъти се разхвърчаха перушини — доказателство, че тези удари минаваха застрашително близо.
Независимо от подвизите ни, изходът оставаше неясен. Нашите противници бяха неуморими, а конят ми не отвръщаше вече така бързо на моите заповеди.