Валкюрите наблюдаваха битката отдалеч. Това, изглежда, им доставяше голямо удоволствие, ако се съдеше по възклицанията и окуражителните им викове, отправени към противниците ни.
Налагаше се бързо да приключим, защото шансовете ни да победим намаляваха с всяка измината минута. И така аз взех едно малко рисковано решение. Пришпорих коня си и се впуснах в луд галоп.
Изненадан, вълкът не се спусна веднага да ме преследва и ми остана време да извадя гравитационния си генератор. Възнамерявах да прибегна до хитростта, с която бях победил Яростния. Описвайки една къса крива, аз отново се устремих към чудовището, насочвайки към него силно поле от сто „G“ Това беше последната ми надежда и за щастие вълкът се хвана.
Парализиран от собствената си тежест, която изведнъж стократно се бе умножила, той не можа да избегне острието на копието ми, което се вряза дълбоко в мозъка му.
Черепната му кутия се отвори като орех и вътре вместо розовия цвят на главния мозък аз видях блестящите вериги на електронния механизъм, който го правеше да изглежда като жив.
Това съвсем не ме изненада и не го разглеждах дълго, защото Юон се нуждаеше от помощ. С един мах на крилото противникът му вече бе запратил надалеч щита му, а надлакътникът му носеше дълбока следа от удар…
Без да губя време, аз насочих мощно гравитационно поле върху пикиращия орел. Птицата се строполи безжизнена на земята, неспособна да полети отново.
Юон се възползва от това положение и се оттегли.
Пронизах с пиката си от край до край отвратителното тяло. И както преди, вместо кръв — изскочиха искри, дължащи се на късите съединения, предизвикани от металното ми копие.
Няколко спазъма разтърсиха фантастичната птица и тя остана неподвижна. Огромните разперени крила придаваха затрогващо жизнен вид на орела, който сякаш отново се готвеше да се устреми в простора.
Разочаровани, валкюрите подеха в далечината погребална песен, оплаквайки смъртта на двамата верни пазители на валхала.
Юон дойде с усмивкана уста и сърдечно стисна ръката ми, като извика:
— Ясно, Окасен, писано ми е завинаги да съм твой длъжник! Ти малко позакъсня с твоите магически чародейства и аз вече се питах дали Водан не е отнел силата им… Господи, какво сражение! Ръката ми е все още ранена.
— Дължа ти извинения, приятелю! — рекох аз на свой ред. — Едно от оръжиятта ми отказа в последния момент и от неочакваната атака на тези чудовища съвсем не ми остана време да избера друг някакъв талисман! Грабнах каквото имах подръка, без много да му мисля.
— Във всеки случай, ти току-що извърши един подвиг, който ще бъде възпят от бардовете в бъдни времена. Ти уби пазителите на валхала! Никой на света никога не е извършвал нещо подобно и твоята слава ще огрее и моята скромна личност. Питам се дори дали ще ми повярват, разказвайки за нашата епопея?
— Хайде! — казах аз и се засмях. — Край на приказките. Пътят е чист, да влизаме в това фантастично жилище. Обзалагам се, че тук ще продължаваш да трупаш нови интересни впечатления.
Никой не се опита да затвори пред нас вратата на двореца. Водан, изглежда, държеше да запази роботите си.
Щитове и копия украсяваха стените на перистила. Многобройни врати водеха към покоите. Забелязах тълпа от джуджета, които работеха около непознат за мен вид машини. Те не ни обърнаха никакво внимание, а аз се стараех да не ги безпокоя. Исках да срещна господаря им и съвсем не възнамерявах да се отдам на безпричинен грабеж.
Дълъг коридор, украсен с ловни трофеи, ни отведе до огромната централна зала. Дървото, което отдалеч бяхме забелязали, се издигаше по средата й. Недалеч от него, над накладен огън, вреше грамаден казан, а до него се издигаше златен трон, на който не седеше никой.
Реших да се изкача по дървото, сред клоните на което бяха закрепени множество ярко осветени площадки.
Широка спираловидна стълба се виеше около дънера. Конете ни щяха лесно да се изкачат по стъпалата, ала аз предпочетох да сляза на земята и така да поема нагоре.
Докато се изкачвахме, на няколко пъти валкюрите ни докосваха и тъй като не личеше да таят зли намерения към нас, ги оставих на мира. Мелодичните им песни ме изпълваха с възхищение. Ала след малко трябваше да се заема с нещо друго. От време на време змиеподобни клони се спущаха върху нас, опитвайки се да ни омотаят.
С лазерния си лъч изгорих няколко от тях и след това предупреждение те спряха да ни атакуват. На първата площадка ни чакаше едно уродливо джудже.
За добре дошли то ни посочи цяла камара бели черепи, струпани направо на земята, сякаш искаше да ни предупреди какво ни чака.