— Дявол го взел, хубавичко ще се позабавляваме! Хайде, мъниче, защитавай се! Ще те накарам да съжаляваш за твоята дързост.
Този път всичко беше решено. Бях постигнал целта си. Излезех ли победител от това последно изпитание, щях да узная всички загадки на планетата, но пред мен стоеше сериозен противник. Наистина, помислих аз за мое собствено успокоение, технологията на тези хора не надминава много нашата.
Арената вече се освобождаваше. Троновете бяха отместени върху клоните, а верният ми Юон се намери яхнал един як чепат клон.
Загърмя и ужасни викове отекнаха от всички страни. Дървото беше отрупано с воини в доспехи, дошли да гледат нашия двубой.
Моят противник на часа прояви забележителните си способности, като неочаквано се превърна в страхотен змей, бълващ пламъци. Не се касаеше за хипноза, защото тя не ми действуваше. Това беше едно рязко телепортиране и нямаше съмнение, че чудовището е истинско. Нямаше място за шеги.
За щастие, треньорите ми в Калапол ме бяха превърнали в бойна машина със светкавични рефлекси.
Един натиск върху анти „G“ ме отклони от застрашаващите огнени езици и ми помогна да полетя над противника си. Последният напразно ревеше и насочваше към мен лапите си, въоръжени с остри нокти. Аз го разигравах с рязката промяна на посоките. Ала тези пламъци наистина бяха опасни, защото можеха да повредят скафандъра ми. Решен бързо да го обезвредя, за да не изразходвам доста намалените си запаси от енергия, аз рязко промених местната ентропия. Какво искате? Роботът е машина като всички останали и за да работи, й е необходима енергия.
Моето нападение приключи отлично. Изведнъж, лишена от енергия, огромната машинария спря обездвижена и безобидна като куп старо желязо.
Водан не продължи. Току-що му бях доказал по безспорен начин, че използването на машини с телеуправление срещу мен нямаше успех.
Тогава той промени тактиката.
Дрипавите останки на змея изчезнаха и веднага бяха заменени от някаква отвратителна жаба, голяма колкото моето корабче. Това беше автентично земноводно, дресирано да се бие, плюещо на десет метра някаква разяждаща отрова. Незабавно изпитах въздействието й, когато една пръска попадна върху ризницата ми и проби в нея десетсантиметрова дупка.
Това съвсем не ме развълнува, защото скафандърът ми беше устойчив спрямо всички химически и бактериологични агенти.
Първо изпробвах оръжието си, действуващо върху ентропията. Не беше лесно, защото земноводното непрестанно подскачаше от едно място на друго, а Водан ми противодействуваше с един апарат, който също влияеше върху ентропията и веднага възстановяваше последната в нормалната й стойност.
Ето защо, за да се отърва от жабата, трябваше да прибегна до едно друго средство — една обикновена атомна граната, хвърлена в момента на възстановяването на ентропията. Взривът разпръсна отвратителни парцали наоколо чак до присъствуващите, настанили се по клоните на дървото.
Бях спечелил и втория рунд.
Тогава, за моя голяма изненада, една грациозна млада жена доби плът пред очите ми и аз познах моята нежна Николет. В ръцете си държеше опънат лък и отправи една стрела право в гърдите ми.
Отскочих встрани, без да се замислям. Стрелата мина покрай мен и не ме докосна. Все пак бях дълбоко засегнат от тази жестока хитрост. Ако наистина се касаеше за тази, която обичах, бе невъзможно да я убия. Краткото психическо проучване ми потвърди тъжната истина. Проклетият Водан бе имал вероломството да пренесе Николет в своето леговище и да я хипнотизира. Тя също можеше да бъде телепортирана, така че ме преследваше във въздуха. Изоставило своя лък, бедното дете протягаше към мен ръце, викайки ме по име, и аз виждах как сълзите се стичат по хубавото й лице.
Опитах с лъчите анти „G“ но те бяха вече достатъчно натоварени със собственото ми транспортиране, а и трябваше да пазя резервите си. Едно въздействие върху ентропията би я унищожило незабавно, затова и дума не можеше да става да използвам този способ. Разкъсван между дълга и любовта си, аз можех само да бягам, убеден че ако ме достигне, тя няма да се поколебае да ме прободе с камата, прикрепена към пояса й.
Чувах подигравките на Оберон и Даю, които ме влудяваха:
— Хайде, Окасен, какво чакаш, за да прегърнеш твоята нежна любима?
— Сигурно се страхува да не го прободе острието й? Говори се, че женските паяци не са много мили със съпрузите си.
— Беше по-смел, когато ме посети в Ис!
— А, мила моя, жителите на Полукс са сантиментални. Не им трябва много, за да им завъртиш главата.
Единствената възможност да изляза от тази ужасна дилема беше да премахна хипнозата, която я потискаше.