Включих един апарат, който равномерно излъчваше светкавици, описващи фигури, синхронни с мисловните вълни на Николет. Тях аз познавах много добре, тъй като ги бях засякъл с цел да я открия по-лесно, ако се наложеше, след това извиках, като вложих цялото си сърце:
„Навеки ще помня тази прекрасна нощ. От днес нататък ще живея единствено в очакване да се завърнеш.“
Тя се спусна незабавно на земята, протягайки ръце, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това се огледа учудено и каза с прекрасна усмивка:
— Окасен… Какво щастие! Какво правим тук? Сънувах кошмарен сън. Представях си, че Яростния се е завърнал и аз се опитвах да го пробода с камата си…
— Не се тревожи, любима, сега всичко е наред. Ние сме в свърталището на Водан. Отдръпни се, защото сега мерим сили с нашите вълшебства, върви при Юон!
Последният вече приближаваше и хващайки я за ръка, я поведе на сигурно място сред клоните на дървото.
Тогава Водан ме нападна едновременно от много посоки: психически — с елфите си, кръжащи и образуващи огнени спирали, за да привлекат вниманието ми, емоционално — телепортирайки Николет, която видях омотана към един клон от някаква змия, бълваща пламък, физически — бомбардирайки ме с кълбовидни мълнии, и химически — обгръщайки ме с облак от халюциногенни газове.
Освободих се от елфите посредством ентропичния си генератор, който в същото време неутрализира сферичната плазма.
Респираторът на скафандъра ми беше включен и газът не ми пречеше. Оставаше Николет. Тези типове започваха да губят мярка и това ме накара да побеснея. Със светкавична бързина се спуснах към Даю и Оберон, които съзерцаваха това привлекателно зрелище с блажена усмивка, след това включих в битката един уред, държан в резерва до този момент.
В Конфедерацията тази ултрасекретна система се използва за съхранението на бомби от антиматерия. И най-лекото съприкосновение с една молекула от нашата материя рискува да предизвика експлозия. Ето защо учените ни изработиха тотална изолация, създаваща около тези машини абсолютен вакуум. При обикновен допир нормалната материя бива отблъсната от тази бариера. Мисля, че се използват и свойствата на етера, ала не знам нищо повече по този въпрос.
По такъв начин и двамата съучастници на Водан сега се озоваха в един херметически затвор, откъдето им беше невъзможно да излязат.
Като приключих с тази работа, аз изревах:
— Зъб за зъб, Водан! Или ще освободиш Николет, или ще ги оставя да се задушат.
Глава X
Аргументът беше солиден. Въпреки това Водан въобще не ми отговори.
Погледнах към пленниците си и установих, че не изглеждаха по-зле и ме наблюдаваха със същата подигравателна усмивка.
След това някакъв неудържим смях отекна в ушите ми. Все още невидим, Водан ми се присмиваше.
— Хайде, Сетни, за деца ли ни вземаш? Пленил си обикновени роботи. Истинските Даю и Оберон не са тук! Впрочем и аз също. Но повярвай, съжаляваме за това! Позволи ми да те поздравя за тази изолираща сфера. Наистина забележително постижение. Безспорно жителите на Полукс са на ниво. Признавам, че имам слабост към теб, и ще ти го докажа веднага.
При тези думи змията, която душеше Николет, изчезна и прекрасната млада жена се хвърли в обятията ми. А Юон слезе от клона си и дойде при нас, наблюдавайки развълнувано сцената.
Тези излияния ни отнеха известно време. Бяхме толкова щастливи отново заедно. Водан ни изчака от уважение, после продължи:
— Бъдете щастливи, нашата битка завърши. Не ще има нито победители, нито победени. Ако нямате нищо против, ще продължим този разговор другаде, където ще ни бъде по-приятно.
Сякаш по силата на някаква магия ние се озовахме на часа сред просторна, грейнала под слънчевите лъчи стая.
През широко отворените прозорци под нас се простираше чудна гледка. Редуваха се гори и долини в изумрудени цветове.
Изображенията на Водан, без военните му атрибути, на Даю и на Оберон ни гледаха усмихнати от удобни фотьойли.
Без да съзнавам, аз се наслаждавах на великолепието на джуджето-магьосник и още повече на принцесата, ала малката ръка, която стисках в моята, ми беше по-скъпа.
— Нещо разхладително, капитан Сетни? — каза с мелодичен глас един андроид, предлагайки ми подноса.
Това изречение ме накара да се усмихна, защото ме връщаше много дни назад, когато отивах в Калапол, извикан от Великия съвет.
— Можеш да изпиеш, без да се страхуваш, тази чаша с „Комендантско червено“ — увери ме Оберон. — Гарантирам ти, че не съдържа никакво вредно вещество и вярвам, че ще ти се понрави.