Поех чашата и вкусих кехлибареното питие. Действително се оказа превъзходно.
— Смелостта и проницателността ти бяха в твоя полза — рече Оберон. — Особено високо оценихме поведението ти пред жалките останки, които намери в пустинните градове отвъд морето. Ти си верен приятел и твоята любов е дълбока. Сега сме убедени, че жителите на Полукс не притежават войнствения и алчен за богатства нрав на много от човешките раси. Ето защо ние ще ти позволим да завършиш благополучно мисията си. Ти ще намериш отговора на загадките, които толкова много те занимаваха.
— Това е едно от моите най-съкровени желания… Кажете само как разбрахте кой съм и какви са навиците ми? Честна дума, бих се заклел, че се чувствувам като сред стари приятели!
Тогава се намеси Даю:
— Ние сме твои приятели, Сетни, дори и да не сме от една и съща раса с теб, защото, ако трябва да признаем всичко, телата, които стоят пред теб, са само роботи, които предават на нашето съзнание онова, което виждат, чуват, чувствуват. Е, истина е, че ти си има работа с един робот в град Ис. Надявам се, че това не те е разочаровало много?
Издъних се — както грубо се изразяват във флотата, — тъй като не държах да парадирам с креватните си подвизи пред Николет.
— Роботи! — изненадах се аз. — Достигнали сте рядко съвършенство в тази област. Да не би да сте сиборги?
— Не, скъпи мой! — поусмихна се Оберон. — Но това решение също би ни харесало, защото тогава поне щяхме да запазим човешкия си разум. Съдбата ни принуди да използваме друга, по-съвършена техника, ще разбереш защо.
Тогава Водан каза:
— Ако се съгласиш, ще проектирам твоя разум в миналото на тази планета. По този начин ще присъствуваш на страшната катастрофа, която ни сполетя и ни доведе до състоянието, в което сме.
Поколебах се за миг, но после приех. В края на краищата имаше доказателство, че те разполагаха с по-съвършени от моите средства. Вместо да се озова в Обероновия град на Облаците, те прекрасно биха могли да ме захвърлят в някой подземен затвор. Следователно можех да им се доверя.
Тогава основата на летящия град стана прозрачна и стаята, в която се намирах, изчезна. Носех се с бясна скорост над планини и долини, след което за известно време потънах в пълен мрак и изведнъж пред мен изникна някакъв прекрасен град. Той приличаше на оня, чиито развалини бях наблюдавал заедно с рицаря на острова, който посетихме, с тази разлика, че тук кипеше живот.
Отново дочух гласа на Водан, който коментираше видяното от мен.
— Това са градовете на нашите деди. Както виждаш, те бяха цветущи, а жителите им се радваха на живота. За нещастие съществуваха две различни раси. Едната владееше този континент, а другата живееше в големите острови, откъдето идвате. Освен това нямахме никакви материални проблеми: енергията идваше от океаните; водородът захранваше огромни плазмени батерии; протеините се синтезираха в огромни, автоматични заводи; глад не ни заплашваше. По това време планетата ни се движеше в орбита в едно съзвездие, периферно на Млечния път от страна на Магелановите облаци. Осем други планети придружаваха нашата в обиколката й, а космическите ни кораби бяха успели да достигнат до две по-близки. Така можахме да установим, че там бяха съхранени следи от живот, твърде различен от нашия. Вълнуващ факт бяха откритите от наши пионери странни инсталации, които бяха запазени идеално, ала за нашите учени беше невъзможно да открият за какво се използват.
Но нашите проблеми не произтичаха от това. Народите ни бяха достигнали огромен прогрес в областта на физиката, химията и биологията. Затова пък бяхме твърде изостанали във всичко, касаещо социологията, и в отношенията между нациите. Вместо да създадем една Конфедерация като вашата, двата блока живееха всеки сам за себе си. Завиждаха си и всеки желаеше да наложи идеологията си. Бяха създадени и оборудвани атомни машини с невероятна разрушителна мощ, огромни флоти от космически кораби. За известно време се запази едно определено статукво. Управниците се опасяваха да не предизвикат катаклизъм, който рискуваше да унищожи тотално жителите на планетата, инсталациите, заводите, градовете. Знаеха, че репресалиите щяха да бъдат мълниеносни и че радиоактивният прах щеше да замърси атмосферата за дълги години.
Гласът на Водан замря за миг, сякаш извикването на тези спомени го изпълваше с безкрайна тъга. В същото време лъчезарните градове отстъпиха пред силози, криещи къси, мощни междуконтинентални ракети, на сателити-шпиони, обикалящи в орбита неуморно над морета и континенти, на неравни терени, където тези всяващи ужас бомби биваха изпробвани.