— Точно тогава вие сте създали андроидите, превръщайки ги в роби, изпълняващи комедии или трагедии за ваше удоволствие — извиках язвително аз.
— Сетни, приятелю, ти съдиш с твоя човешки манталитет! Не забравяй, че ние сме псиборги и гледаме на нещата под ъгъл, различен от твоя. Следвайки нашата фантазия, ние населяваме с актьори нашия планетен театър, възстановявайки за известно време старите цивилизации. Но не мисли, че го правим единствено за наше удоволствие. Всеки път извършваме психологическо и социологическо изследване с цел да научим как са еволюирали хората. По-нататък това ще помогне на новите цивилизации да избягнат множество разочарования.
— А защо сте осъдили Николет и Юон, отреждайки им толкова кратък живот?
— Смяташ ли, че това ги прави нещастни? Преди да дойдеш, те никога не бяха срещали нормални хора. От друга страна, ги предпазихме от доста беди. Рядко боледуват и не познават глада.
— И все пак бих желал да им помогна да станат хора като мен! Този проблем не е труден за решаване. Трябва само да им поставим по един допълнителен бъбрек!
— Тук отново опростяваш много нещата, Сетни. Както сме ги създали, техният клетъчен метаболизъм им обещава само около тридесет години живот. Не ми е трудно да разбера за какво тъжиш. Ти се прояви като смел и честен човек и нито веднъж не се опита да оглавиш някакъв бунт. Воюваше само когато беше принуден. Но уви, опасявам се, че не мога да направя нищо за теб. Какъв би бил животът на Николет, остаряла и повяхнала редом с теб в разцвета на силите си? Не можеш да я отведеш със себе си. Колкото до Юон, сега единственото му желание е да се завърне при своята красива Есклармонда. Най-разумното, което бихме могли да направим, е да ти помогнем да забравиш това приключение. Ти ще продължаваш да срещаш любовта в живота си и не ще се замисляш повече за тази, която бързо ще повехне като цвят.
Тези думи разкъсваха сърцето ми. Бях ли срещнал моята светлоока девица само за да страдам и да я загубя?
Все пак истината в думите на Водан бе безспорна. Николет не би била щастлива с мен. Принадлежахме към твърде различни раси и светове и никой не можеше да ни помогне.
Бяхме се завърнали в залата на Града на облаците и за миг успях отново да зърна тази, с която толкова се надявах да свърша дните си.
Оберон ме измъкна от тези мрачни мисли, казвайки на свой ред:
— Е, Сетни, това посещение на планетата ни е към края си. Ти изпълни мисията си и ще разкажеш на Кампъл онова, което научи. Нека не се страхува от нищо, ние не възнамеряваме да останем в този галактичен сектор. Смятаме да изследваме съседните галактики, за да разберем дали някаква опасност не грози твоята Конфедерация. Може би някога отново ще се срещнем?
Тогава Даю стана и приближавайки се до мен, ми подшушна:
— Не се натъжавай, приятелю. Ние вече въздействувахме върху Николет и Юон и ти изчезна от паметта им, затова, в техен интерес, не се опитвай да им припомняш неща, които ще ги терзаят. Кажи им просто сбогом. Твоят кораб ще дойде да те вземе и най-сетне ще можеш отново да срещнеш приятеля си Пантозер — едно добро момче, което много се тревожи за теб. Сбогом, Сетни, и ако някога си спомниш за нас, не ни осъждай. Нашето изпитание бе ужасно. В един-единствен ден всички скъпи нам същества изчезнаха и трябваше да се приспособим към нов начин на живот. Такива катастрофи не бива никога вече да се повтарят!
Бях потресен от онова, което току-що бях научил.
Всичко стана като в сън. За последен път стиснах ръката на храбрия Юон и оставих последна целувка върху розовите устни на Николет. Малко след това аз отново бях под командата на корабчето си, следвайки курс към мястото, където ме очакваше Пантозер.