Преди да вляза в космическия кораб, бях изцяло дезинфектиран в шлюзната камера, след което притиснах най-после в обятията си моя верен приятел, който от вълнение започна да ми говори на ти.
— Господи! — възкликна той, като ме видя. — Вече не вярвах, че ще се завърнеш. Щях да отлетя за Калапол за помощ. Разказвай какво ти се случи там!
— Та това е цяла история, скъпи мой. Ще я научиш по-късно. Сега съм ужасно изморен… Остави ме да поспя до пристигането ни в Калапол.
— Добре, добре! Ама че съм глупак… Ясно, през главата ти е минало какво ли не. Почивай и нямай грижа за нищо. Наемам се да те върна благополучно.
— Във всеки случай — казах аз, преди да се върна в кабината си — бих могъл да те успокоя за резултата от моята мисия. Кампъл ще бъде доволен. Надявам се поне! Загадката е разкрита: обитателите на тази система нямат никакви лоши намерения спрямо нас, дори напротив.
— Добре! Това е главното. Няма нужда от подробности. Хайде, върви да спиш и приятни сънища!
Сънища бях натрупал за целия си живот. Дори знаех вече какво сънуват псиборгите. И тези няколко дни оставиха дълбоки следи у мен.
Преди да заспя, включих един екран, за да погледам дома на моята красива светлоока любима. Уви, бях я загубил завинаги…
Звездата и планетите й бяха изчезнали. Никой не ги видя повече.
Недостижими, псиборгите продължават да сънуват всред безкрая на космоса.