Затова обаче трябваше да чакам деня. Наблюденията ми по време на полета на височината спрямо морското равнище ми бяха позволили да сверя часовниците си — денонощният цикъл включваше единадесет часа ден и още толкова нощ, или беше 5 часа сутринта, така че не трябваше дълго да чакам.
При първата утринна светлина със странен аметистов цвят, аз се измъкнах навън, облечен в хамелеонов комбинезон над прозрачния ми скафандър.
Преди да оставя капсулата си, отсякох няколко клонки от съседните храсти, за да прикрия входа на пещерата. Приключвайки с това, се спуснах по хълма, прилагайки на практика за пръв път получените преди заминаването ми уроци.
Пълзейки под дръвчета и храстчета, не можех да не се запитам защо това, което виждах на тази планета, не съвпадаше с онова, което беше видял Алнипос. Въпреки това всичко ми изглеждаше напълно нормално. Листата, тревата, цветята не ми напомняха нищо познато, но изглеждаха съвсем естествени. Няколко леки облачета се носеха в небето и дори ми се стори, че забелязах птици. Не бяха ли това само илюзии? Невъзможно — техниците бяха единодушни, когато признаха моята изключителна устойчивост на всички форми на внушение! Тогава? Добре! Докато не ми докажеха противното, трябваше да вярвам, че този свят чисто и просто съществува. Впрочем, препъвайки се от непредпазливост в един пън, аз почувствувах съвсем реална болка.
Когато стигнах до подножието на склона, забелязах първото доказателство за присъствието на разумни същества. О! Нищо толкова необикновено — една проста, твърде зле прокарана пътека, която криволичеше из близките храсталаци. И още нещо по-интересно, следи по меката пръст, прилични на стъпки, оставени от големи животни.
Повървях известно време по тази пътека и стигнах до място, където тя пресичаше някакъв по-голям път. Там аз се прикрих, възможно най-добре и зачаках търпеливо.
Полето наоколо изглеждаше необработено. Никаква следа от посеви или овощни градини. Цветът на растителността като цяло беше по-наситенозелен, отколкото на Полукс и клонеше към синьо.
Цветята ми се сториха изключително красиви. В пейзажа имаше нещо неестествено и превзето, като че ли беше създаден от изкусни градинари. Дърветата край ромонещото недалеч от мен поточе изглеждаха подредени като в градина и смесените им ухания въздействуваха като завършено произведение на изкуството. Всъщност имах чувството, че се намирам в картина, а не в естествена среда.
Слънцето се издигаше на хоризонта. Започваше да става топло, но аз не чаках твърде дълго жертвата си. Дочух равномерни стъпки отдясно и забелязах да приближава към мен прегърбен силует, подпиращ се на дълга тояга. Жалката му шаечна роба напомняше дрехата на скитник. Във всеки случай нещастникът нема време да призове своите богове-покровители — една малка хипнотизираща стрела се заби в бедрото му и го изпрати в царството на сънищата за няколко часа. Изчаках малко, да се уверя, че никой друг не идваше, и се заех да проуча жертвата си.
Повдигнах качулката и приятно изненадан установих, че беше човешко същество, т.е. не се налагаше да се гримирам. После прерових кесията му. Съдържаше внушителен брой монети, които присвоих без угризения, заменяйки ги с малко кюлче злато, което трябваше да струва доста повече от тази железария. Нещастникът щеше да установи с изненада, че неговият похитител го беше възнаградил богато.
Оставаше да го отведа до капсулата. Слабият човечец не тежеше на рамото ми. За няколко минути го пренесох до определеното място.
Там бе достатъчно да включа психосондьора си и да поставя на главата му една мрежа. След четвърт час апаратът беше в състояние да ме научи на местния език.
Необходимо му беше почти още толкова време, за да ме научи да говоря правилно местния диалект. Без изненада установих, че той нямаше нищо общо с различните диалекти, използвани в Конфедерацията. Това означаваше, че тези хора бяха чужденци. Откъде ли идваха?
Бъдещето несъмнено щеше да ми отговори.
Не можах да науча много нещо от този човек. Казваше се Йод и беше тръгнал да изкаже почитта си към някакъв Свети Петър в абатството Клюни. Беше благороден васал на някакъв много прословут император — Карл Велики.
След като за последен път си спомних за моя храбър Пантозер, който вероятно се тревожеше за мен, аз се убедих, че нищо не бях забравил от моето снаряжение и окончателно напуснах капсулата. Така, както беше скрита в клонака, трябваше да имам много лош късмет, за да я намерят. В такъв случай парализиращото поле щеше да се включи и да попречи да я доближат.