Отнесох моя скитник до пътеката, после се покрих с наметалото му и нахлузих сандалите, като му оставих само грубата туника.
След това се запътих към града, наречен Париж. Според онова, което знаеше Йод, императорът, управляващ града, беше спечелил името си, сражавайки се с „неверниците“, живеещи отвъд планините. Оръжията на това племе изглеждаха твърде примитивни. Бойният елит беше съставен от „рицари“, които се сражаваха, възседнали големи тревопасни млекопитаещи, наречени коне.
С благодарност си помислих за хората, от които бях научил изкуството на фехтоването — това можеше да се окаже дори полезно.
Така изминах няколко километра, без да забележа нещо особено интересно. Въпреки това ми се стори, че полето ставаше все по-малко диво. Тук-там се простираха обработени нивя и добре поддържани овощни градини. Забелязах дори някакъв селянин, зает да събира стръкове от висока златиста трева.
Зле подържаният път затрудняваше вървежа ми и краката ми, непривикнали към този вид упражнения, ме наболяваха: определено се нуждаеха от закаляване.
Наближих до една малка горичка, когато шум от галоп и звън от желязо ме накараха да се обърна. Някакво едро животно, възседнато от мъж с особен метален скафандър, се носеше срещу мен сред облак прах.
С пръст върху спусъка на скрития под наметалото ми лазерен пистолет побързах да се скрия в канавката. С положителност това беше някой от тези прословути рицари.
Последният въобще не ме забеляза. Това не ми попречи да го огледам от глава до пети, преди да се изгуби в пушилката. Забралото на шлема му, поддържано от кожен ремък, откриваше приятно загоряло лице с руси мустаци. В дясната си ръка мъжът държеше дълъг дървен цилиндър, завършващ със стоманено острие. Отстрани на хълбока му висеше някакъв украсен метален калъф — вероятно ножница на меч. Токовете на издължените му метални обувки завършваха с остриета, с които мушкаше хълбоците на възседнатото животно,за да го държи бодро.
С лявата си ръка държеше юздите, завързани за някаква ос, която минаваше през устата на коня. В това нямаше нищо опасно.
Поуспокоен, продължих пътя си.
Постепенно, съвсем естествено, започнах да си спомням разни думи. Например металната плоча, бранеща главата на коня, се наричаше броня, остриетата на токовете — шпори, а дългият цилиндър — копие.
Горната част на „скафандъра“ беше шлем, а разноцветната украса, издигаща се над него, бе предназначена само за да го разкрасява. Съвсем не се касаеше за антена, както би могъл да си помисли някой. Наближавах края на горичката, когато звън на метал привлече вниманието ми. Моят конник се сражаваше с двама свои колеги, които не го щадяха твърде много. Той им се противопоставяше с големи усилия и изходът на битката не будеше съмнения.
По характер съм доста избухлив и затова ни за миг не се поколебах. Приближих предпазливо до един от юначагите. Повалих го на земята с дръжката на тоягата си.
Не се питах вече истински ли са тези хора — нямах никакви съмнения в това отношение…
Оставих тоягата си закачена на крака на противника ми и грабнах меча, който той, падайки, беше изпуснал. Нещастникът лежеше по очи на земята. Изглежда, не беше в състояние да се повдигне. После се престорих, че удрям с меча по шлема му, както сваря, а всъщност го облъчих здравата с пистолета си. Той остана задълго неподвижен на земята. Тази намеса накара втория конник да размисли. Трудно беше при това положение да обуздае яростта на противника си. След няколко секунди той препусна с все сила и офейка.
Останах сам с моя избраник.
— Благодаря ви, Ваше величество! — възкликна последният. — Много съм радостен, че съм задължен на един толкова смел воин. Бога ми, много храброст е нужна, за да нападнеш рицар без шлем и ризница. Наричам се Юон дьо Бордо… — И с тези думи той ми протегна ръка.
— Братко — забръщолевих аз, — аз съм само един беден скитник, тръгнал за абатството Клюни. Господ повелява да помагаме на ближните си, изпаднали в беда. Това, което сторих, съвсем не е някаква заслуга. Името ми е Окасен дьо Серн.
— Да, но за един скитник ти прекрасно владееш изкуството да се сражаваш с меч. Струва ми се, че този конник е мъртъв!
Като изрече това, той слезе от коня си, коленичи до жертвата ми и повдигна забралото на шлема му.
— Христе! — възкликна той. — Царството няма вече наследник. Ти току-що уби родния син на императора!
— Господи! Как ли е станало това? Взех тези двама рицари за разбойници, които искат да ви ограбят…
— Все пак ти за нищо не си виновен! Бях тръгнал да поднеса почитта си на моя господар, когато неговият син ме предизвика, претендирайки, че някога баща ми бил заграбил три замъка от короната. Пожела да отмъсти за тях, но императорът Карл му заповяда да ме остави на спокойствие да се върна в моето владение. Той не желаеше да се говори, че някакъв васал е бил убит в неговия двор. И така ме пуснаха да си вървя. Уви! Този предател не удържа на думата си. Подло ми беше устроил засада и без помощта ти щях да съм предал богу дух!