Диво опиянение обзе Кале, докато се носеше в тъмнината. Ето това се казваше живот — почти толкова вълнуващ, колкото залавянето на престъпници. Но да ловиш престъпници можеш само във въображението си. В действителност такива нямаше, така стояха нещата в този град. Но ето това тук беше истинско приключение: тропотът на краката на преследвачите след тях, задъханото дишане на Андерс и Ева-Лота, неравният паваж под петите му, тъмните малки улички и мамещите със спасителната си тъмнина дворове и местенца за пропълзяване, в които можеш да се скриеш — о, да, всичко това заедно беше божествено, щеше да се получи вълнуващо преследване.
Но най-хубавото беше да усеща как точно му се подчинява собственото му тяло, колко бързо се движат краката му и колко леко диша. Би могъл да препуска така цялата нощ. Чувстваше се достатъчно силен да избяга от цяла глутница кучета кръвопийци, ако се наложеше.
Хрумна му, че би било още по-вълнуващо да бъде сам с преследвачите. Тогава би могъл да ги дразни още повече и да маневрира още по-дръзко по един или друг начин.
— Скрийте се — извика той, тичайки, на Андерс и Ева-Лота. — Ще ги надхитря.
Според Андерс предложението беше великолепно. Всички възможности да се изпързалят червените бяха добре дошли. Когато достигнаха следващия ъгъл, Андерс и Ева-Лота се вмъкнаха светкавично в една входна алея и застинаха там, сдържайки с труд пъхтенето си. След няколко секунди червените изтрополяха откъм ъгъла. Те преминаха толкова близо до Андерс и Ева-Лота, че те можеха да ги пипнат. Ева-Лота с труд се овладя да не подръпне с ръка червената като морков коса на Сикстен, докато той минаваше край нея. Но червените не забелязаха нищо и продължиха преследването, без да забележат, че са подведени.
— Толкова лесно може да ги изпързаля човек, като малки деца са! — присмя се Андерс. — Сякаш никога не са ходили на кино. Там поне щяха да видят как се прави този номер.
— На Кале обаче ще му е тежко — напомни Ева-Лота и се вслуша замислено в тропота на тичащите крака, който се отдалечаваше в тъмнината. — Три зли червени лисици, които преследват едно бедно малко бяло зайче — добави тя, изпълнена внезапно със състрадание.
Мина известно време, преди червените да забележат, че част от плячката им се е изплъзнала, а тогава вече беше твърде късно за връщане. Единственото, което можеха да сторят, беше да продължат преследването на Кале.
Никой не би могъл да твърди, че не правеха всичко, което им беше по силите. Сикстен тичаше като пощръклял, и докато тичаше се кълнеше тържествено, че ако и този път Кале се изплъзне от съдбата си, той, Сикстен, ще си пусне дълга червена брада в знак на поражението си. Той нямаше време да помисли как ще направи така, че по гладкото му момчешко лице да поникне брада — сега най-важното беше да тича с всички сили.
И с Кале беше така. Той криволичеше из уличките на цял Роудиберг като правеше внезапни и хитроумни завои. Преднината му никога не ставаше достатъчно голяма, та да се отърве от преследвачите си. Може би всъщност той не го и искаше. Те го следваха по петите, а той през цялото време се наслаждаваше, че ги държи на такова опасно разстояние от себе си.
Наоколо беше тихо. В тишината внезапно се чу шумът на автомобилен мотор, който запърпори някъде наблизо. Това много учуди Кале, защото в Роудиберг колите бяха рядкост. Ако великият детектив не беше толкова зает с Войната на розите и ако по петите му не го преследваше ордата на Червените рози, той сигурно щеше да проучи каква е тази кола. Човек трябва да бъде много внимателен винаги, когато се случва нещо необичайно, той неведнъж бе повтарял това на въображаемия си слушател. Но за съжаление, както вече се каза, в момента великият детектив беше мобилизиран и той продължи да се носи слепешката, загубил интерес към колата, която се отдалечи и заглъхна в нощта.
Сикстен започна да губи търпение. Той нареди на Йонте, който държеше училищния рекорд на сто метра, да издебне удобен момент и да се опита да пресече пътя на Кале, за да го подгони към Сикстен.
И удобният момент дойде. На едно място имаше сляпа уличка. Йонте мигновено осъзна шанса, който им се предоставяше: трябваше да накарат Кале да завие в тази посока. Ето как внезапно триумфалният бяг на Кале бе прекъснат от Йонте, който изскочи пред него като от нищото. Кале не направи опит да се пребори с него, защото дори да бе успял, това щеше да му отнеме скъпоценни секунди, през които Сикстен и Бенка щяха да дотичат на помощ. Озовал се между два огъня, той трябваше бързо да реши какво да предприеме.