— Сега обаче — изкрещя Сикстен на не повече от десет крачки от него, — сега обаче те пипнахме, сега ще те пека на бавен огън, повярвай ми!
— Така си мислиш — отвърна Кале и в последната частица на секундата се преметна през оградата от едната страна на улицата.
Той се приземи в някакъв тъмен двор и изприпка бързо през него като подплашен трол. Червените бяха по петите му! Чу пукота на оградата под тежестта на тромавите им тела. Но той не губи време да се ослушва. Твърде зает беше с това да се оглежда за възможност да се върне на улицата, без да прескача проклетата ограда. Който и да беше собственик на оградата — той несъмнено имаше съвсем погрешно отношение към войната между Белите и Червените рози. Иначе със сигурност нямаше да направи оградата от толкова противна бодлива тел.
— Мили боже, какво да правя сега? — шепнеше объркан Кале на себе си. Нямаше никакво време за размишления. Каквото и да имаше да се случва, то трябваше да се случи мигновено. Той се промъкна бързо зад една кофа за смет и приклекна там с туптящо сърце. Може би сянката й щеше да го скрие от червените. Но те бяха съвсем наблизо, шепнеха си полугласно и търсеха ли, търсеха в тъмното.
— Не може да се е прехвърлил през оградата — пуфтеше Йонте. — Иначе щеше да увисне на бодливата тел. Знам го със сигурност от собствен опит — опитвал съм вече.
— Единственият изход от двора е там, по пътеката пред къщата — рече Сикстен.
— Верандата на дъртия Карлсон — о, бъдете внимателни! — предупреди Йонте, който познаваше повече от добре Роудиберг и неговите жители. — Дъртият Карлсон е като отровен паяк — с него трябва да се внимава.
„Кое всъщност е по-лошо — мислеше си Кале зад кофата, — да ме пипнат червените или дъртият Карлсон? Бих искал да знам това.“
Червените продължаваха да търсят.
— Сигурен съм, че все още е тук някъде из двора — упорстваше Бенка. Той душеше като куче наоколо и накрая откри сянката на Кале зад кофата.
Победният вой на Бенка, див, но приглушен, събуди нов ентусиазъм у Сикстен и Йонте. Нещо повече: и у госпожа Карлсон! Въпросната дама от известно време вече се безпокоеше от странния шум в задния двор, а тя не беше склонна да търпи странни шумове в задния си двор, щом можеше да се направи нещо срещу тях.
В този миг Кале вече беше взел решение. Всичко друго бе по-добро от това да бъде заловен от червените, пък било то и преднамереното нарушаване на неприкосновеността на дома на най-страховитата личност в Роудиберг. Той се изплъзна на няколко милиметра от хватката на Сикстен и с див скок се озова на верандата на госпожа Карлсон, за да се добере до улицата. Но някой го пресрещна в тъмното. И това беше самата госпожа Карлсон! Беше излязла лично да сложи край на тайнствения тропот, все едно дали беше причинен от мишки, крадци или Негово Величество краля. Госпожа Карлсон бе на мнение, че в този заден двор няма право да трополи загадъчно никой друг, освен тя самата.
Когато обаче дотича Кале, разтреперан като подплашен заек, госпожа Карлсон толкова се изненада, че от изумление го остави да мине край нея. По петите му идваха Сикстен и Бенка и Йонте и всички те се озоваха в широко разтворените обятия на госпожа Карлсон. Тя ги притисна здраво към себе си и викна с глас на фелдфебел:
— А, ето кой значи препуска из двора ми! На собствената ми територия! Това вече е прекалено! Това наистина е прекалено!
— Извинете ни — запелтечи Сикстен, — ние само искахме…
— И какво по-точно искахте? — викаше с все сила госпожа Карлсон. — Какво по-точно искахте… на моя двор… а?
С известни усилия на момчетата им се удаде да се освободят от задушаващата й прегръдка.
— Ние само искахме… — потеше се Сикстен. — Искахме… Объркахме пътя… беше толкова тъмно, ами да!
И те избягаха, без дори да кажат довиждане.
— Така ли! Тогава опитайте още веднъж да се изгубите в моя двор — викна след тях госпожа Карлсон. — Ще повикам полиция, без да се замисля, така да знаете!
Но Червените рози вече не я чуваха. Те бяха далеч напред в тъмната уличка. Къде ли беше изчезнал Кале? Те спряха и се ослушаха. На известно разстояние дочуха тихото тупане на краката му и се втурнаха след него.
Кале откри твърде късно, че отново се е озовал в задънена улица. Тази малка пресечка свършваше долу при реката — трябваше по-рано да се сети за това! Разбира се, той можеше да се хвърли във водата и да доплува до другия бряг, но това щеше да му навлече ненужни неприятности заради мокрите дрехи, с които щеше да се прибере у дома. Трябваше преди това да опита всички други възможности за изход от положението.