Фредрик с крака! Ето я спасителната мисъл. Фредрик с крака живееше в малката къщурка на брега. Той ще ме скрие добре, ако го помоля. Фредрик с крака беше най-добродушният скитник в града и голям почитател на Белите рози. Също като другите по-изпаднали безделници в града той живееше в Роудиберг и очевидно още не беше си легнал, защото от прозореца му бликаше светлина. А пред вратата му беше спряла кола.
Кале не повярва на очите си. Я, колко много коли имаше тази вечер по улиците на Роудиберг! Дали пък не беше същата, която той чу преди това? Но нямаше много време за размишления. Той вече чуваше как враговете му препускат по същата улица. Вместо да се чуди, той отвори вратата на Фредрик и се втурна вътре.
— Добър вечер, Фредрик — започна той припряно, но млъкна веднага.
Фредрик не беше сам. Той лежеше в леглото си, а до него беше приседнал доктор Фросберг и мереше пулса му. А доктор Фросберг, лекарят на града, не беше никой друг, а бащата на Бенка.
— Добър вечер, Кале — рече отпаднало Фредрик с крака. — Тук виждаш един непознат Фредрик. Съвсем изнемощял, все по-зле и по-зле. Сигурно скоро ще умра. Да можеше да чуеш какво става в стомаха ми.
При друг случай за Кале щеше да бъде удоволствие да чуе какво става в стомаха на Фредрик, но сега моментът не беше подходящ за това. Доктор Фросберг изглеждаше раздразнен от прекъсването и Кале разбираше, че трябва да го остави насаме с пациента му. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен отново да се впусне в опасностите на улицата.
Кале обаче беше подценил интелигентността на червените. Те веднага съобразиха, че беглецът се е вмъкнал при Фредрик и без да се маят, нахлуха в къщурката. Бенка беше пръв.
— Ах ти, въшко такава, спипах ли те най-сетне на местопрестъплението! — изкрещя триумфално той.
Доктор Фросберг се обърна и погледна право в зачервеното лице на сина си.
— На мен ли говориш? — попита невъзмутимо той.
Бенка зяпна от изненада — и не можа да каже нищо.
— Вие да не би да сте си устроили щафетно бягане около леглото на Фредрик — продължи доктор Фросберг, — и изобщо, какво правиш в този късен час тук?
— Аз… аз… аз само исках да проверя дали си на посещение — каза най-сетне Бенка.
— Да, точно това правя — увери го баща му. — Така че ти наистина, както се изрази, спипа въшката на местопрестъплението. Но тя вече е готова и сега ти ще си тръгнеш с нея.
— Не… ама… татко! — извика Бенка в крайно отчаяние.
Доктор Фросберг затвори съвсем спокойно чантата си, а след това подръпна приятелски, но доста силно светлия къдрав перчем на Бенка.
— Хайде, момчето ми — подкани го той. — Лека нощ Фредриксон. Засега няма да умрете. Мога да ви обещая това.
По време на целия разговор Кале стоеше настрани, а по лицето му играеше усмивка, която ставаше все по-широка и по-широка. Какъв срам за Бенка, какъв невъобразим срам! Да попадне точно в ръцете на баща си! Да бъде отведен от татко у дома като същинско бебе! Тъкмо когато искаше да спипа Кале. Какво ли не се налагаше да преглътне Бенка във Войната на розите. „Хайде, момчето ми“ — нямаше какво да се каже повече.
А докато силните и неумолими бащини ръце отвеждаха Бенка към вратата, момчето осъзна своя позор в целия му ужасяващ размер. О, той непременно щеше да изпрати „читателско писмо“ в местния вестник: „Необходими ли са родителите?“. Той наистина съвсем искрено обичаше майка си и баща си. Но и най-мирното дете можеше да бъде доведено до отчаяние от тази невероятна способност на родителите да се появяват в най-неподходящия момент.
Сикстен и Йонте дотичаха, пъхтейки, по улицата и Бенка успя да им прошепне:
— Той е там вътре.
После Бенка бе отведен към чакащата кола — защо, ах, защо не беше обърнал внимание на тази кола малко по-рано? — а Сикстен и Йонте се втренчиха в него, изпълнени със състрадание.
— Бедният — рече Йонте и въздъхна дълбоко.
После обаче нямаше повече време за състрадание и въздишки. Трижди по-тежко на Белите рози, които все още ги вземаха за глупаци! Кале трябваше да бъде заловен, и то веднага! Сикстен и Йонте се шмугнаха в дома на Фредрик. Там обаче нямаше и следа от Кале.
— Привет, Сикстен! Привет, Йонте, моето момче — проговори уморено Фредрик. — Само да можехте да чуете какво става в стомаха ми. Все по-болен и по-болен…