— Фредрик, да си виждал Кале Бломквист? — прекъсна го Сикстен.
— Кале ли? Да, преди малко беше тук. Май скочи от прозореца — огледа се Фредрик и се усмихна под мустак.
Значи негодникът беше скочил през прозореца! Наистина, и двата прозореца на Фредрик бяха широко отворени, понеже според доктор Фросберг стаята трябваше да бъде проветрена, и мръсните, някога бели пердета се издуваха от вечерния вятър.
— Хайде, Йонте! — викна настървено Сикстен. — След него! Нямаме нито секунда!
И със същински лъвски скок и двамата излетяха от двата прозореца. Нямаше, както се каза, нито секунда време. Дори Йонте, който все пак беше роден в Роудиберг, не се сети, че задната стена на къщата на Фредрик гледа право към реката.
— Хайде, излизай, Кале — обади се немощно Фредрик, — трябва да чуеш какво става в стомаха ми.
Кале се измъкна от гардероба, разтреперан от удоволствие. Той изтича към прозореца и се надвеси навън.
— Сигурни ли сте, че можете да плувате? — провикна се той. — Или да ви хвърля надуваеми жилетки?
— Достатъчно ще бъде да ни хвърлиш надутата си тиква! — Освирепял от гняв, Сикстен избълва силна водна струя право в засмяното лице на Кале.
Кале се обърса безгрижно и рече:
— Водата е доста топла тази вечер. Защо не си поплувате, това ще ви ободри.
— Не, елате тук — обади се немощно Фредрик. — Влезте вътре. Така ще чуете какво става в моя стомах.
— Хей, смятам да си тръгвам — провикна се Кале.
— Да потънеш вдън земя дано — отвърна горчиво Йонте и заплува към близкия кей. Гонитбата беше приключила. И Сикстен, и Йонте знаеха добре това.
Кале пожела лека нощ на Фредрик и затича с леко сърце и лека стъпка към дома на Ева-Лота. В градината им беше пекарницата, в която майсторът пекар Лизандер всеки ден печеше хляб, питки и сладкиши, с които жителите на града поддържаха добрата си форма. Горе, на тавана на пекарницата, както бе всеизвестно, се намираше главната квартира на Бялата роза. За да стигне до нея, човек трябваше да се изкатери по едно въже, което висеше от един отвор на фасадата. Естествено, имаше и стълба, която водеше дотам, но рицарите на Бялата роза не можеха да използват тези пътища за простосмъртни. И така, Кале се изкатери по въжето, както повеляваше дългът му, а когато Андерс и Ева-Лота го чуха, те веднага подадоха глави от отвора на тавана.
— Аха, значи успя все пак — рече доволно Андерс.
— Да, почакайте само, ще чуете невероятна история — обеща Кале.
Джобно фенерче хвърляше оскъдната си светлина в главната квартира, където по стените висеше всякаква плячка. На тази светлина трите Бели рози седнаха на пода с кръстосани крака и се насладиха на историята за чудното спасение на Кале.
— Отлично, храбрецо мой — похвали го Андерс, когато Кале привърши разказа си.
— Първият ден на войната приключи безупречно за Бялата роза, така мисля — заяви Ева-Лота.
Тогава се чу един женски глас:
— Ева-Лота, ако моментално не се прибереш и не си легнеш, ще изпратя баща ти да те доведе.
— Добре, добре, мамо, идвам — отвърна послушно Ева-Лота, а верните й другари тръгнаха да си вървят.
— Е, ще се видим утре — рече на прощаване Ева-Лота и се засмя доволно в себе си. — А червеникаквите си мислеха, че ще докопат Великия Мумрих, ха-ха-ха!
— Добре си опариха пръстите — заяви Кале.
— Тази нощ те не получиха нищо — обобщи Андерс и се спусна с достойнство по въжето.
Седма глава
„Нима има на света място, което да е по-заспало, по-скучно, по-лишено от сензации от това малко градче? — мислеше си госпожа Лизандер. — Но как да се случи нещо в такава горещина?“
Тя се движеше бавно между сергиите на пазара и избираше разсеяно от стоките, които бяха изложени там. Беше пазарен ден, по улиците на града и на пазара имаше много хора, и всъщност целият град би трябвало да кипи от живот. Но не беше така. Градът дремеше в просъница както винаги. Водата във водоскока пред кметството ромолеше приспивно от пастта на бронзовите лъвове, пък и самите бронзови лъвове имаха доста заспал вид. Музикалният автомат в градината на сладкарницата под реката свиреше в просъница някаква нощна музика — и то посред бял ден. Врабчетата, които кълвяха между масите трохи, подскачаха от време на време лениво и също изглеждаха сънени.
„Всички спят тук“ — мислеше си госпожа Лизандер.
Хората почти не помръдваха. Стояха на групи на пазарния площад и разговаряха отегчени, и ако случайно трябваше да направят няколко крачки, правеха го бавно и колебливо. За това естествено беше виновна горещината.