Защото в тази последна сряда на юли наистина беше много топло. Госпожа Лизандер щеше да я запомни като най-горещия ден, който е имала в живота си. Целият месец впрочем беше сух и горещ и сякаш беше решил точно днес да счупи собствения си рекорд, преди да е изтекло отреденото му време.
— По всичко личи, че ще има буря — казваха си хората един на друг. А много от селяните, дошли в града с каруци, решиха да отпътуват за дома по-рано от обикновено, за да изпреварят лошото време.
Госпожа Лизандер купи последните череши от един селянин, който бързаше да си върви. Тя сложи кесията в мрежата си, много доволна от изгодната покупка. Но тъкмо когато искаше да продължи, дотича Ева-Лота и препречи пътя й.
„Най-сетне един човек, който няма вид на заспал!“ — каза си госпожа Лизандер. Тя погледна с умиление малката си дъщеря и не пропусна нито една подробност: веселото лице, бодрите сини очи, русата разрошена коса, дългите покафенели от слънцето крака, които стърчаха под светлата, току-що изгладена лятна рокля.
— О, виждам, че госпожа Лизандер е купила череши — зарадва се Ева-Лота. — Дали ще е възможно госпожица Лизандер да получи шепа от тях?
— Но да, разбира се, госпожице Лизандер — отвърна майка й. Тя отвори кесията и Ева-Лота си гребна пълна шепа от жълто-червените уханни череши.
— Накъде си тръгнала впрочем? — полюбопитства госпожа Лизандер.
— Не бива да ти казвам — отвърна Ева-Лота и изплю една костилка. — Тайна задача! Абсолютно тайна задача!
— Аха, разбирам, гледай обаче да се върнеш навреме за обяд.
— Ти за каква ме мислиш? — обиди се Ева-Лота. — Никога още не съм закъснявала за обяд, като се изключи деня на кръщенето ми, когато пропуснах млечната каша.
Госпожа Лизандер й се усмихна.
— Много те обичам — разнежи се тя.
Ева-Лота кимна в потвърждение на този естествен факт и продължи обиколката си из пазара. Черешовите костилки отбелязваха откъде е минала.
Майката остана още миг на пазара и погледа след нея. Внезапно нещо я преряза в областта на сърцето, някакъв страх. Мили боже, колко тънко беше вратлето на момичето! Изглеждаше някак дребна и безпомощна. Наистина не беше чак толкова отдавна времето, когато я хранеха с млечна каша, а ето че вече тичаше по „тайни поръчения“. Дали това беше добре за нея? Не трябваше ли да упражняват по-строг контрол над това дете?
Госпожа Лизандер въздъхна и тръгна бавно за вкъщи. Имаше чувството, че горещината скоро ще помрачи разума й, така че беше по-добре да се скрие у дома.
Ева-Лота изобщо не страдаше от горещината. Тя й се наслаждаваше също тъй, както се радваше и на оживлението по улиците, и на сока на божествените череши, който течеше в гърлото й. Беше пазарен ден, а тя обичаше пазарните дни. Всъщност като се замисли човек, тя обичаше всички дни — освен онези, когато в училище имаха ръчен труд. Но сега беше лятна ваканция!
Тя повървя без да бърза из пазара и по Малката улица надолу към реката, покрай градината на сладкарницата и още по-нататък към моста. Тя всъщност нямаше желание да се отдалечава от центъра на събитията, но нали й бяха възложили тайно поръчение, а то трябваше да бъде изпълнено. Предводителят й нареди да вземе Великия Мумрих и да го пренесе на по-удобно място. При мъчителния разпит Андерс почти бе издал къде е скрит Великия Мумрих. И човек можеше да се обзаложи, че червените ще претърсят всеки квадратен милиметър земя — там долу при малката пътека зад имението. Но тъй като досега не бяха надали триумфален крясък, явно Великия Мумрих все още си беше там, където са го оставили. На съвсем видно място, в една малка вдлъбнатина на големия камък между храстите, точно до пътечката.
Истински позор щеше да бъде червените да го намерят просто ей така. Беше само въпрос на време да докопат скъпоценната вещ. Но тъй като днес беше пазарен ден, можеше да се предположи, че Сикстен, Бенка и Йонте няма да се отделят от въртележката и стрелбището в увеселителния парк зад железопътната станция. Днес Ева-Лота имаше шанса да вземе необезпокоявана Великия Мумрих от хранилището му, което междувременно беше станало съвсем несигурно. Предводителят вече беше определил новото скривалище на светинята: при кладенеца в руините на замъка горе, в Бургхоф. Това означаваше, че в тази непосилна жега Ева-Лота трябваше първо да измине дългия път до прерията и обратно, после отново да пресече целия град и да изкатери стръмния път до развалините, извисяващи се на внушителна височина над града, точно на срещуположната страна на чифлика. Трябваше да си много предан рицар на Бялата роза, за да се подложиш на такова мъчение без да гъкнеш. А Ева-Лота беше предана. Но защо точно нея бяха натоварили с това тежко поръчение. Нима предводителят не би могъл да изпрати Кале? Не, защото в този важен ден бащата на Кале без капчица разбиране бе превърнал великия детектив в момче за всичко и помощник продавач в магазина за хранителни стоки. Днес селяните идваха в града, за да си попълнят запасите от захар, кафе и солена херинга. Тогава не можеше ли самият предводител на Бялата роза да поеме отговорната задача? Не, защото предводителят трябваше да замества баща си в обущарската работилница. На майстора обущар Бенгтсон не му харесваше да работи в пазарни дни и да си разваля удоволствието от празника. В такива дни той си вземаше свободен ден и „празнуваше“. Той не можеше обаче да затвори работилницата. Нали можеше да дойде някой и да донесе обувки за поправка, друг пък да намине, за да си вземе обувките, макар че беше пазарен ден. И затова той беше обещал твърдо на сина си да го напердаши до синьо, ако си позволи да се измъкне от работилницата дори само за пет минути.