И така Ева-Лота, предан рицар на Бялата роза, получи поръчението, тайното и свято поръчение да пренесе свещения Велик Мумрих от едното в другото скривалище. Това не беше просто някаква задача, а ритуално действие, истинска мисия. Какво значение има, че слънцето сипе жар над прерията, а на хоризонта започват да се събират синьо-черни облаци? Какво значение има, че човек не може да участва в пазарното оживление, че трябва да напусне „центъра на събитията“ — защото точно това направи тя, когато свърна при моста и пое пътя към прерията.
Но дали наистина направи това? Не, центърът на събитията всъщност не беше сред пазарната суматоха. В този ден центърът на събитията беше на съвсем друго място. И в този момент Ева-Лота вървеше с голите си кафяви крака право към него.
Тези облаци наистина започваха да я плашат. Синьо-черни, зловещи, чак страшно да ти стане. Ева-Лота върви бавно. Тук навън в прерията е толкова горещо, че въздухът трепти.
Фу, тази прерия няма край, цяла вечност ти е необходима да я прекосиш! Но Ева-Лота не е единствената, която крачи под палещото слънце. Тя почти изпитва облекчение, когато съзира далеч пред себе си стария Грен. Няма съмнение, че е Грен. Никой не накуцва като него. Грен, както изглежда, също се е запътил към имението. Виж ти, ето че завива в малката пътека, която минава между лешниковите храсти, и Ева-Лота го губи от очи. О, велики Небукаднезар, да не би и той да е тръгнал за Великия Мумрих! Ева-Лота се усмихва при тази мисъл. После обаче се взира напрегнато през маранята. От другата страна също се задава някой, някой, който със сигурност не би могъл да бъде от града, понеже идва откъм пътя, който се вие покрай имението в посока към равнината. Ах, но това е човекът със зеления габардинен панталон! Ами да, нали днес е сряда. Днес той трябваше да „плати полите си“ или как беше казал тогава, а да, полици, така се наричаха тези неща.
Ева-Лота размишлява, какво ли е това да се плати полица. Ами да, лихварство или нещо такова, сигурно много сложно. Ама с какви глупости се занимават някои хора! „Ще се срещнем на обичайното място“, беше казал той, габардиненият мъж. Значи тук е това място, извън града. Но трябваше ли да бъде точно при Великия Мумрих? Няма ли други храсти, където да се срещнат двамата, за да лихварстват? Не, явно не. Сега и габардиненият панталон изчезна между храстите.
Ева-Лота съвсем забавя крачка. Тя и без това не бърза особено, пък и по-добре е мъжът да плати на спокойствие своите полици, преди тя да си вземе Великия Мумрих. Докато чака, тя влиза за малко в имението и се разхожда из стаите. Скоро имението отново може да се превърне в бойна площадка и е добре човек да го познава.
Тя поглежда от прозореца на задната стена. Ау, цялото небе е почерняло! Слънцето е изчезнало, а в далечината се чува зловещ тътен. Цялата прерия изглежда толкова пуста и страшна. Тя трябва да побърза, трябва да вземе Великия Мумрих и да изчезва по-бързо оттук.
Ева-Лота тича към вратата, тича с всички сили, завива по малката пътека между лешниковите храсти, и през цялото време чува тътена на идещата буря, тича все по-притеснена, тича… не, сега тя внезапно спира. Налетяла е право в ръцете на някой, който идва от срещуположната страна и бърза също като нея. Отначало тя вижда само тъмнозеления габардинен панталон и бялата риза. После вдига поглед и към лицето. О, какво лице! Толкова бледо, толкова изплашено — нима голям човек може да се страхува толкова много от бурята? Ева-Лота почти го съжалява. Но той сякаш изобщо не ще да знае за нея. Хвърля й бърз поглед, изглежда изплашен и зъл същевременно, а сетне бърза да отмине по тясната пътека.