Криминалният комисар опита да разговаря с „момиченцето, което беше открило престъплението“, доктор Фросберг обаче не му позволи. Ева-Лота беше в шок и се нуждаеше от спокойствие. Комисарят беше много разочарован от това отлагане, но трябваше да се съобрази с лекарската забрана. Доктор Фросберг все пак му разказа, че момичето е плачело и е казало няколко пъти:
— Той беше със зеления габардинен панталон.
Тя явно имаше предвид самия убиец.
Но само заради чифт зелени габардинени панталони не можеше да се алармират полицейските служби в цялата страна. Ако наистина момичето бе видяло самия убиец — а комисарят не беше много сигурен в това — то той отдавна вече щеше да е сменил зеления панталон с друг. Въпреки това комисарят извести всички полицейски участъци да държат под око всички зелени габардинени панталони, които им се сторят подозрителни.
През това време трябваше да се свърши всевъзможна рутинна работа. Можеха само да се надяват момичето да се съвземе в най-скоро време до такава степен, че да бъде разпитано.
Ева-Лота лежеше в леглото на майка си, най-сигурното място, което можеше да си представи. Доктор Фросберг й даде прахче, за да не „сънува лоши сънища“. Освен това майка й и баща й обещаха да стоят от двете страни на леглото — през цялата нощ.
И въпреки това в главата й се гонеха диво разни несвързани мисли. О, защо й беше да ходи в чифлика?! Сега всичко бе свършило. Никога вече нямаше да има нищо хубаво на света. Как би могло да има нещо хубаво, когато хората си вършеха такива лоши неща? Тя, разбира се, и преди знаеше, че се случват такива неща, но не го знаеше така, както го знаеше сега. Ах, колко често тя и Андерс ядосваха Кале и говореха за убийци, сякаш това е нещо смешно и забавно, нещо, с което човек може да си прави шеги. Ужасно беше да мисли сега за това. Никога повече тя не би участвала в такива нелепости. Такива неща не би трябвало да се казват дори на шега. Може би по този начин се предизвикваше нещастието, така че то се случваше в действителност. Ох, а като си помислеше, че вероятно вината е нейна, че Грен… че Грен… Не, тя не искаше да мисли за това. Но смяташе да стане друг човек. Да, да, вече беше решено. Вече щеше да се държи като истинско момиче, както каза чичо Бьорк. Никога вече нямаше да се забърква във Войната на розите. Та нали точно Войната на розите беше причина да й се случи всичко това — всичко това, за което по-добре да не мисли, за да не й се пръсне главата?
Не, за нея войната бе приключила. Никога повече нямаше да играе. Никога повече! Леле, колко скучно щеше да бъде!
Сълзите отново избликнаха от очите й и тя взе ръката на майка си.
— Мамо, чувствам се толкова стара — прошепна тя и заплака. — Чувствам се почти на петнадесет години.
Сетне заспа. Но преди да потъне в милостивия сън, тя все пак се запита какво ли щеше да каже сега Кале? Кале, който години наред преследваше убийци! Какво би направил той сега, когато действително се появи такъв?
Великият детектив Бломквист научи какво се бе случило застанал зад бащиния си тезгях, тъкмо докато увиваше във вестник две солени херинги за някакъв клиент. В този именно миг през вратата влетя госпожа Карлсон от Роудиберг, напълнена до пръсване с новини и преливаща от сензации. Само за две минути целият магазин се превърна във врящо гърне, в което кипяха въпроси, възклицания и ужасии. Продажбите спряха. Всички в магазина се устремиха към госпожа Карлсон. А тя дърдореше ли, дърдореше, та чак слюнка пръскаше от устата й. Всичко, което знаеше, и дори повече.
Великият детектив Бломквист, същият, който трябваше да бди за сигурността на града, стоеше втрещен зад тезгяха и надаваше ухо. Той не каза нищо. Не попита нищо. Беше като вкаменен. След като чу достатъчно, той се промъкна незабелязано в склада и се строполи върху един празен сандък.
Дълго седя там. Дали говореше със своя въображаем слушател? Тъкмо сега беше моментът за това. Не, той не говореше с него. Той изобщо не говореше. Но си мислеше разни неща.
„Кале Бломквист — мислеше си той, — ти си жалък страхливец, смешен малък страхливец. Точно това си ти! Велик детектив! Ха-ха, не струваш повече от едни стари пантофи! В този град се случват най-отвратителните престъпления, но ти си стоиш зад тезгяха и увиваш солена херинга. Продължавай все така, продължавай така, така поне ще вършиш нещо полезно!“
Той седеше там, подпрял глава с ръце, потънал в мрачен размисъл. Ах, защо точно днес трябваше да стои в магазина! Иначе сигурно Андерс щеше да прати него вместо Ева-Лота. И тогава той щеше да бъде този, който е открил престъплението. Или кой знае — може би щеше да пристигне там навреме, за да го предотврати? Тогава щеше да вкара престъпника в затвора. Както правеше винаги.