Но с дълбока въздишка той си спомни, че правеше винаги така само във фантазията си. И едва тогава Кале най-сетне проумя какво се беше случило. Прозрението сякаш го удари по главата и от това му премина всякакво желание да се прави на велик детектив. Това не беше някакво измислено убийство, което може да се разследва елегантно и да се перчиш с него пред някакъв въображаем слушател. Това тук беше ужасяваща, страшна, противна действителност, от която всичко го заболя. Той се презираше за това, но нямаше съмнение, че се радва, наистина се радва, задето не е бил днес на мястото на Ева-Лота. Горката Ева-Лота!
Той напусна магазина, без да помоли някого за разрешение. Трябваше да отиде при Андерс, за да говори с него. Нямаше смисъл да се опитва да говори с Ева-Лота, това му беше ясно, защото госпожа Карлсон се вайкаше, че дъщерята на пекаря не е на себе си. „Докторът е при нея“ — целият град вече знаеше това.
Андерс обаче не знаеше съвсем нищо. Той си седеше в обущарската работилница и четеше „Островът на съкровищата“. От ранния предобед при него не беше се отбивала жива душа и това беше истински късмет! Заобиколен от зли пирати, в момента Андерс се намираше на един остров в Южно море и изобщо не се интересуваше от подметките на обувките.
Когато Кале нахлу през вратата без всякакво предупреждение, Андерс се втренчи в него тъй, сякаш е влязъл еднокракият Джон Силвър. Той бе приятно изненадан, че нашественикът е само Кале. Скочи от трикракото си столче и запя безгрижно:
Кале потрепери.
— Млъкни — прекъсна го той, — млъкни, ти казвам.
— Ти си като учителя по музика. И той това казва винаги, когато започна да пея — съгласи се Андерс примирено.
Кале явно носеше някаква вест, но Андерс го изпревари.
— Разбра ли, че Ева-Лота вече е взела Великия Мумрих?
Кале го погледна с укор. Какви ли глупости щеше да наговори още Андерс, преди Кале да успее да му съобщи новината? Той отново отвори уста, но и сега Андерс му попречи. Твърде дълго бе седял сам и от него се изля поток слова. Той взе „Островът на съкровищата“ и го пъхна под носа на Кале.
— Кале, Кале, ето това се казва книга — заяви той. — Истински приключенски роман! Човече, тогава е трябвало да живеем! Какви премеждия! В наше време вече нищо не се случва!
— Така ли, нищо ли? — проговори най-сетне Кале. — Ти не се чуваш какво говориш. — И тогава той разказа на Андерс какво „се беше случило в наше време“.
Тъмните очи на Андерс потъмняха още повече, когато чу до какво е довела заповедта му за преместване на скривалището на Великия Мумрих. Искаше веднага да изтича у Ева-Лота, ако не за да я успокои, то поне за да й покаже по някакъв начин, че се смята за жалък въшльо, защото я беше изпратил с такова опасно поръчение.
— Но аз наистина не можех да знам, че там в прерията се търкалят мъртъвци — оправда се той унило пред Кале.
Кале седеше срещу него и замислено забиваше редица от обущарски пирончета в тезгяха.
— Не, откъде би могъл да знаеш — рече той. — Такива неща не се случват често.
— Какво не се случва често?
— Край чифлика да се търкалят мъртъвци.
— Да де, нали това имах пред вид — кимна Андерс. — Впрочем Ева-Лота ще се справи. Всяко друго момиче би превъртяло, но не и тя. Ще видиш, че ще даде на полицията цял куп улики.
Кале кимна.
— Може да е видяла някого, който… който… може да го е направил.
Андерс потръпна. Но той не бе разстроен колкото Кале. Андерс беше жизнерадостно, открито и много дейно момче и необичайните събития събуждаха желанието му за действие, дори когато бяха толкова зловещи. Той искаше да направи нещо, и то веднага. Да се започне издирване и да се залови убиецът, и то ако може начаса. Той не беше мечтател като Кале. Но би било несправедливо да се твърди, че Кале с неговите пристъпи на мечтателство не умее да се развихря — имаше такива, които бяха виждали преобразяването му. Обаче активността му започваше винаги със скучни медитации. Тогава Кале лягаше под крушата и си измисляше разни неща — понякога много находчиви неща, трябва да признаем — но често пъти те бяха само празни фантазии. Андерс не фантазираше. Той не губеше време с медитации. Тялото му бе така изпълнено с бликаща енергия, че за него бе същинско мъчение да стои на едно място. Неслучайно именно той беше станал предводител на Бялата роза. Беше самоуверен, жизнерадостен и имаше дар слово, беше изобретателен и винаги готов да застане начело, все едно на какво. Такъв беше Андерс. Някое по-мекушаво момче би страдало от семейните взаимоотношения, от баща си, който беше непоносим тиранин — Андерс обаче не се впечатляваше твърде. Той просто гледаше да е по-далеч от дома, доколкото може, а сблъсъците с баща си приемаше равнодушно. Всички обидни думи се хлъзгаха по него като вода по гъска и пет минути след най-страшното пререкание той вече беше навън и тичаше весело както винаги. Съвсем невъзможно беше да седи с ръце в джобовете сега, когато крайно важни неща налагаха неговата намеса.