Комисарят взе третата сладка и рече:
— Честно казано, не вярвам, че ще успеем да измъкнем нещо съществено от момичето — Ева-Лота ли се казваше? Не вярвам, че нейните показания ще ни доведат до някакви съществени изводи. Децата не могат да наблюдават обективно. Твърде много фантазират.
— О, Ева-Лота е доста обективна — не се съгласи полицаят Бьорк.
На верандата излезе пекарят Лизандер. На челото му се беше появила малка бръчка, която преди липсваше. Тази бръчка означаваше, че се тревожи за единственото си обично дете и е обезпокоен от това, че трябва да допусне полицаите да я измъчват със своите въпроси.
— Ей сега ще дойде — съобщи той. — Може ли да присъствам на разпита?
След известно колебание комисарят се съгласи. Той обаче постави условие пекарят да стои съвсем тихо и по никакъв начин да не се намесва в разпита.
— Е, всъщност няма да е зле Ева-Лота да е с баща си. Това ще я успокоява. Може пък да се страхува от мен.
— И защо да се страхувам — се чу един спокоен глас откъм вратата и Ева-Лота излезе на обляната от слънце веранда.
Тя погледна комисаря със сериозните си очи. Защо пък да я беше страх от него? Ева-Лота не се страхуваше от хора. Тя знаеше от опит, че повечето от тях са мили и любезни и не ти мислят злото. Едва вчера бе разбрала, че може да има и коварни хора. Тя обаче не виждаше причина, поради която да причислява към лошите и криминалния комисар. Знаеше, че той е тук, защото така трябва. Знаеше, че трябва да му разкаже всичко за вчерашния ужас в прерията, и беше готова да го направи. Тогава защо да се страхува? Главата й още тежеше от всичкия този плач и дълбокия сън през нощта. Не беше много ведра, но поне беше спокойна, съвсем спокойна.
— Добро утро, мъничка Лиза-Лота — поздрави я бодро комисарят.
— Ева-Лота — поправи го тя. — Добро утро!
— А, да, разбира се, Ева-Лота! Ела и седни тук, Ева-Лота. Искаме да поговорим с теб. Няма да трае дълго. А след това отново ще можеш да играеш с куклите си.
Той каза всичко това на Ева-Лота, която се чувстваше толкова стара, почти на петнадесет години!
— Престанах да си играя с кукли още преди десет години — каза тя, за да го ориентира в ситуацията.
Полицаят Бьорк имаше право — тя беше делово дете. Комисарят разбра, че ще трябва да намери друг тон и да се държи с Ева-Лота като с възрастна.
— А сега ми разкажи всичко — започна той. — Значи си била при уби… извън града, в ливадата? Как всъщност се случи така, че вчера по обед си била там съвсем сама?
Ева-Лота стисна здраво устни.
— Това… това не бива да казвам. Това е напълно тайно. Бях там с тайно поръчение.
— Мило дете — въздъхна комисарят, — ние се опитваме да разследваме убийство. В такъв случай всички тайни отпадат. Какво значи трябваше да направиш вчера при имението?
— Трябваше да взема Великия Мумрих — измънка Ева-Лота неохотно.
Беше необходимо едно наистина много подробно обяснение, докато комисарят разбере най-сетне какво представлява Великия Мумрих. В полицейския доклад, който бе изготвен въз основа на разпита, написаха кратко и ясно: „Лизандер заяви, че по обед на 28 юли е отишла в общинската земя западно от града с намерението да вземе един т.нар. Велик Мумрих“.
— Видя ли там някого? — поиска да знае комисарят, след като загадката с Великия Мумрих беше разяснена.
— Да — отговори Ева-Лота. — Вид… видях Грен… и още един.
Комисарят се оживи.
— Тогава разкажи съвсем точно как и къде ги видя! — настоя той.
И Ева-Лота разказа. Как видяла Грен пред себе си, на около сто метра разстояние…
— Стоп — прекъсна я комисарят. — Как успя от толкова голямо разстояние да познаеш, че е Грен.
— Вижда се, господин комисар, че не сте от нашия град — отвърна Ева-Лота. — Всеки човек тук веднага би познал Грен по походката му. Така ли е, чичо Бьорк?
Бьорк потвърди и Ева-Лота продължи разказа си. Как видяла Грен да завива по пътечката и той изчезнал в храстите. Как човекът с тъмнозеления габардинен панталон се появил от другата страна и изчезнал по същата пътека.