— Имаш ли представа колко часа беше? — попита комисарят, макар да знаеше, че що се отнася до времето, децата рядко дават точни показания.
— Един и половина — отговори бързо Ева-Лота.
— Откъде знаеш това? Часовника си ли погледна?
— Не — отговори Ева-Лота и пребледня. — Попитах уби… убиеца за часа — около четвърт час по-късно.
Комисарят погледна колегите си. Нима бяха виждали такова нещо? Този разпит щеше да се окаже много по-ценен, отколкото си беше представял. Той се наведе напред и погледна настоятелно Ева-Лота в очите.
— Казваш, че си попитала убиеца? Имаш ли основания действително да твърдиш, че знаеш кой е убил Грен? Да не би да си видяла как се е случило?
— Не — отговори Ева-Лота, — но когато виждам, че първо един човек изчезва между храстите и веднага след това там се скрива и друг човек и след известно време намирам там мъртъв първия от споменатите хора, то би трябвало да заподозра другия, останалия жив. Грен, естествено, може и да е паднал и така да е умрял. Но това ще е доста трудно за доказване.
Бьорк наистина имаше право. Това дете тук наистина беше много сериозно.
Тя разказа също как, след като видяла двамата мъже да изчезват по пътечката, където бил скрит Великия Мумрих, се бе отбила в имението, за да ги изчака и че е останала там най-много четвърт час.
— А след това? — попита комисарят.
Ева-Лота присви очи. Тя изглеждаше доста измъчена. Това, което следваше, беше най-трудно за разказване.
— Налетях право на него… там на пътечката — прошепна тя. — Попитах го колко е часът, а той каза: „Два без петнайсет“.
Комисарят изглеждаше доволен. Съдебният лекар беше определил времето на убийството между дванайсет и два. Показанията на малката правеха възможно то да се определи съвсем точно: между един и половина и два без петнадесет. Този факт можеше да се окаже важен. Ева-Лота беше наистина безценна свидетелка!
Той продължи да пита:
— Как изглеждаше мъжът? Разкажи всичко, за което можеш да си спомниш. Всяка подробност.
Ева-Лота си спомни отново за тъмнозеления габардинен панталон. Сетне за бялата риза. И за тъмночервената вратовръзка. И часовника. Много черни косми по ръцете.
— А лицето му как изглеждаше? — не спираше да пита комисарят.
— Имаше мустаци — отговори Ева-Лота. — И дълга черна коса, която му падаше на челото. Не беше много стар. Изглеждаше добре. Но беше уплашен и зъл. Отдалечи се от мен много бързо. Толкова бързаше, че изпусна една полица — и дори не забеляза.
Комисарят затаи дъх. После извика:
— За бога, какво каза току-що? Какво изпусна той?
— Една полица — заяви гордо Ева-Лота. — Не знаете ли какво е това, господин комисар? Това е само един лист хартия, а най-отгоре пише „Полица“. Казвам ви, нищо повече от лист хартия. А хората, повярвайте, често вдигат толкова шум заради тези полици.
Комисарят отново погледна колегите си. Вчерашните проучвания у съседите на стареца горе, в Роудиберг, бяха установили, че Грен се е занимавал с лихварство като дребно допълнително средство за доходи. Мнозина бяха забелязали, че вечер той приемал в къщата си тайнствени посетители — но не много често. Сигурно е предпочитал да се среща с клиентите си някъде в околностите на града. При претърсването на дома му бяха намерени доста полици, подписани с различни имена. Следователите записаха тези имена и вече се готвеха да издирят при необходимост всички тайнствени клиенти на Грен. Един от тях можеше да бъде убиеца.
Но комисарят през цялото време беше наясно, че някой от тях бе решил да се измъкне от финансовите проблеми, в които се бе заплел, като убие Грен. Това най-вероятно беше мотивът за престъплението. Обаче никой не прави такова нещо, ако не е сигурен, че е взел всички документи, които биха могли да го издадат.
И ето сега това момиче им разказа, че убиецът е изпуснал там между храстите една полица. Полица, върху която е написано името му! Полица с името на убиеца… Комисарят толкова се развълнува, че когато отново се наведе към Ева-Лота гласът му трепереше.
— Ти вдигна ли полицата?
— Да, естествено — отвърна Ева-Лота.
— Какво направи с нея? — Комисарят отново затаи дъх.
Ева-Лота се замисли. Докато тя размишляваше, наоколо цареше мъртвешка тишина. Само сипката продължаваше концерта си в ябълковото дърво.
— Не си спомням — рече накрая Ева-Лота.