— Какво е станало? — попита недоволно Кале. — В гаража ли я държиш вече?
— Да, така е по-добре, защото ми е под ръка — рече Сикстен и започна да обяснява на Кале в пълни подробности частите на своето съкровище.
Андерс и Ева-Лота така се разсмяха, че се задавиха с трохите от сладкиша. Ева-Лота разбра, че за да успеят наистина да влязат в стаята на Сикстен, е необходима малко женска хитрост. Тя погледна към прозореца на Сикстен и рече невинно:
— Ах, сигурно изгледът от твоята стая е много красив?
— О, да, и още как — потвърди Сикстен.
— Разбирам — продължи Ева-Лота, — и ако дърветата пред прозореца ти не бяха толкова високи, ти би могъл да видиш дори водната кула.
— Хм, какво по-точно искаш да кажеш, естествено, че виждам водната кула — възмути се Сикстен.
— Да, разбира се, че вижда водната кула — потвърди Бенка, готов да помогне както винаги.
— Виждаш ли я? — почуди се Ева-Лота. — Какви ги говориш! Не ти вярвам.
— Какви си ги измисляте, момчета! — намесиха се Кале и Андерс. — Той просто не би могъл да види водната кула в никакъв случай!
— Празни приказки — заяви Сикстен, — най-добре елате горе! Такива водни кули ще ви покажа, че ще ви падне шапката, слепи глупаци такива!
Той тръгна напред, останалите след него.
На пода в хладното преддверие лежеше едно коли, което скочи и залая, когато влязоха.
— Добре, добре, Бепо! — успокои го Сикстен. — Това тук са само няколко малоумни идиоти, които искат да видят водната кула.
Те се изкачиха до стаята на Сикстен на втория етаж и той триумфално ги заведе до прозореца.
— Ето! — рече той гордо. — Ето това аз наричам водна кула. Нищо чудно вие да го смятате за камбанария или нещо такова.
— Сега какво ще кажете! — попита доволно Йонте.
— А, да, наистина — процеди Ева-Лота с презрителна усмивка. — Значи можеш да виждаш водната кула. Е, доволен ли си?
— Какво ти става? — попита ядосан Сикстен.
— Ооо, аз просто… исках да кажа… Какво ли е да виждаш цялата водна кула… — и тя се засмя чаровно.
Андерс и Кале малко се интересуваха от гледката. Вместо това очите им шареха наоколо, търсейки подходящо скривалище за Великия Мумрих.
— Хубава стая имаш — похвалиха те Сикстен, сякаш не бяха влизали в нея повече от стотина пъти. Разходиха се из нея, опитаха с ръка леглото на Сикстен и разсеяно надникнаха в чекмеджетата на писалището му.
Ева-Лота бе заета с това да задържи другите при прозореца. Тя насочваше вниманието им към всичко, което можеше да се види през прозореца, а това не беше малко.
Върху скрина стоеше глобусът на Сикстен. Гениална идея осени едновременно Андерс и Кале: глобусът, естествено, щеше да бъде скривалището!
Те се погледнаха в очите и кимнаха в пълно единодушие. От предишните си посещения при Сикстен те знаеха, че глобусът може да се разглоби на две половини. Сикстен правеше това от време на време, за да се забавлява, и затова екваторът на глобуса беше леко излющен. Ако трябваше да се вярва на този глобус, големи части от екваториална Африка още не бяха изследвани — толкова много бели петна имаше там.
Естествено, имаше известен риск Сикстен да реши отново да разглоби своето земно кълбо и да намери Великия Мумрих, Андерс и Кале съзнаваха това. Но какво щеше да бъде Войната на розите без известен риск?
— Струва ми се, че вече видяхме всичко — изрече Андерс с многозначителен тон и Ева-Лота напусна облекчена мястото си при прозореца.
— Е, благодаря, гледката е чудесна наистина, но стига толкова — усмихна се доволно Кале. — Хайде, да изчезваме!
— Кок ъ дод е? — не се стърпя да попита Ева-Лота.
— Гог лол о боб у сос — отвърна бързо Кале.
— Боб рор а вов о! — похвали го Ева-Лота.
Сикстен я погледна разгневен. Отново бяха започнали да „рорят“, както наричаше той техния език.
— Е, наминете пак, като ви се прище да видите водни кули — това беше всичко, което можа да каже той на свой ред.
— Да, да, чувствайте се поканени — добави Йонте и им хвърли поглед, изпълнен с превъзходство.
— Въшки такива — обобщи Бенка.
Белите рози тръгнаха към вратата. Тя изскърца жално, когато я отвориха.
— Вратите на благородните хора скърцат, рече баба Фърцат… — заподсвирква си Андерс. — Защо не вземеш да я смажеш?
— А ти защо не вземеш да си идеш у вас и да си дръпнеш завивката над главата? — отвърна му Сикстен.