Мъжът при вратата съвсем побесня като чу отговора на Кале.
— Казвайте веднага къде е! — изкрещя той. — Веднага! Бързо!
Кале мислеше със скоростта на светлината. Ако кажеше, че листът е в полицейския участък или в къщата на Ева-Лота, или някъде далеч от тук, то по всяка вероятност всичко щеше да свърши в същия миг. Той разбра, че те могат да се чувстват сигурни само докато убиецът все още има надежда, че ще вземе навреме листа хартия.
— На горния етаж е — рече той колебливо.
Големият Клас се разтрепери от вълнение. Той извади револвера от джоба си. Ева-Лота затвори очи.
— Побързайте! — изкрещя той. — Може би това ще ви помогне да се раздвижите!
И той ги поведе пред себе си от стаята, в която голямата сестра Лилиане тази вечер щеше да дава бал.
— Вов ъ рор вов е тот е боб а вов нон о! — прошепна Кале едва чуто. — Поп о лол и цоц ия тот а щощ е дод ей дод е вов сос е кок и мом е нон е тот!
Андерс и Ева-Лота го погледнаха изумено. Как така полицията щеше да дойде всеки момент? Той да не смяташе да я докара тук с телепатия? Но го послушаха и тръгнаха по-бавно. Влачеха крака, препъваха се на праговете, а Андерс се подхлъзна и се изтърколи надолу по стълбата, също както преди хиляда години, когато водеха кървава битка с червените на същото това място. Бавността им докара до бяс големия Клас. Той до такава степен загуби самообладание, че се уплаши да не би да го направи още сега — онова, което искаше да направи. Но първо трябваше да вземе полицата. Ах, как мразеше тези изтърсаци! Те явно бяха забравили в кой ъгъл са скрили хартията. Бавно, съвсем бавно те се тътреха от стая в стая и се оглеждаха и казваха замислено:
— Не, не беше тук.
По-лесно щеше да му бъде да подкарва пред себе си побесняло стадо добитък. Проклетите деца на сатаната спираха, за да си бършат носовете или за да се почешат или за да плачат — да, най-много плачеше, естествено, момичето.
Накрая те стигнаха до една малка стая с разлепени тапети. И Ева-Лота изхълца високо като си спомни как бяха затворени двамата с Кале тук преди много време, когато още бяха млади и щастливи.
Кале огледа внимателно стените и рече:
— Не, не беше и тук.
— Не, със сигурност не беше тук — потвърди Андерс.
Тази стая обаче беше последната в целия горен етаж и големият Клас нададе нечленоразделен крясък.
— Да не мислите, че можете да ме водите за носа? — изръмжа той. — Да не мислите, че не разбирам какво се опитвате да направите? Чуйте обаче какво ще ви кажа сега! Веднага ще ми донесете тази хартия. Още сега. А ако сте забравили къде е, то ви обещавам звезди посред бял ден. Ако не получа листа след пет секунди, ще ви застрелям всичките.
Той застана с гръб към прозореца и се прицели в тях. Кале разбра, че този път убиецът говореше съвсем сериозно и че неговата тактика вече не върши работа. Той кимна на Андерс. Андерс отиде до стената, от която висеше разкъсания тапет. Той извади ръка от джоба си и я пъхна зад тапета. Когато я измъкна след миг, между пръстите му имаше къс хартия.
— Ето я — каза той кратко.
— Добре — успокои се големият Клас. — Останете един до друг. А ти ще протегнеш ръка и ще ми подадеш листа.
— Зоз а лол е гог нон е тот е, кок а тот о дод а мом зоз нон а кок! — нареди Кале.
Андерс и Ева-Лота се хванаха за мекото на ушите в знак, че са разбрали.
Големият Клас чу, че едно от децата говори на някакъв неразбираем език, но не прояви никакъв интерес. Знаеше, че съвсем скоро ще приключи с тях. Но първо трябваше да получи полицата си. Той протегна ръка към листа хартия, който му подаде Андерс, като през цялото време държеше револвера си готов за стрелба. Но пръстите му се разтрепериха, когато се опита да разтвори смачканата полица само с една ръка.
Полица ли? Каква полица? „Копайте тук!“ — такива неща не се пишат върху полица. За секунда разумът му отказа да проумее и точно тогава се чу покашлянето на Кале. В същия миг трите деца се хвърлиха на земята. Кале и Андерс пропълзяха напред и успяха да сграбчат краката на големия Клас. Той размаха ръце и се разкрещя, докато падаше. Револверът се изплъзна от ръката му и Кале успя да го сграбчи секунда преди противникът му да си го вземе отново.
Ето как великият детектив Бломквист обезоръжава убийците. Той често правеше това — и все със същата елегантност. А после насочваше небрежно револвера към престъпника и казваше: